Маслама успял да сключи с нея отбранително-нападателен съюз, макар двете договарящи се страни да нямали особено високо мнение една за друга. Йемамците презирали темитите-номади и ги наричали „хората от плъстените шатри“, а темитите пък казвали на йемамците-земеделци: „Стойте си в Йемама и се ровете в калта. И първият, и последният от вас са роби.“
Подробностите за този съюз не ни интересуват. По-късното мюсюлманско предание ни го представя в циничен вид. Напразно Маслама е бил аскет, както по убеждения, така и по начин на живот. Пък и по възраст, щом става дума за това.
В тази история нямало нищо цинично. Имало любов. Огромна, фантастична любов връхлетяла едновременно двама души, които били съвършено различни — фанатичната до лудост красавица-темитка и невзрачния, но затова пък обгърнат в тайнственост, Рахал, който бил приятел, ръководител и съучастник на самия Маслама и не вярвал нито в бога, нито в дявола. Казват, че историята на тази удивителна, поразяваща въображението любов била възпята от един скитащ поет от племето салуки (когато понякога наричали втория Антара ибн-Шадад59), в поемата „Майката на обърканите съзвездия“, т.е. „Полярна звезда“. За съжаление, текстът на поемата не е достигнал до нас.
Щастието им било кратко. Саджах се върнала на север. Не е ясно дали защото влюбения дявол Рахал й омръзнал, или пък защото политиката налагала тя да бъде в Месопотамия. Маслама изгубил един могъщ съюзник. Дори още по-лошо — в отсъствието на своята предводителка темитите се разбунтували против него. Абу Бакр използвал незабавно всички предимства на новата ситуация. Срещу Йемама тръгнала армията на тогавашния най-добър мюсюлмански пълководец Халид ибн-ал-Валид.
В този момент на сцената се появява нашият познат Муджа ибн-Мурара. Той бил шериф, т.е. принадлежал към военната аристокрация на Йемама. Освен това, бил и много голям честолюбец. Подробностите и нюансите на исляма не го интересували. Той искал да властва — да свали Маслама и да властва над Йемама.
Още в самото начало на военната кампания той преминава на страната на Халид и му предлага подробно разработен план за покоряване на Йемама при условие, че след това Абу Бакр ще го направи там свой наместник.
Този план предвиждал не само хитрото отстраняване на дявола Рахал от войската на йемамците в най-отговорния момент, но и доброволната покорност на победените след приключването на военните действия. Рахал трябвало да бъде отстранен с помощта на фалшива бележка от неговата любима Саджах (може пък да е била и истинска, кой знае?). Самият Муджа поемал ролята на патриот-страдалец, измъчван от жестокия Халид: ще бъде в окови, ще ходи полумъртъв от глад и жажда, а в нужния момент ще „измами“ Халид, който пък „ще се хване“ и така славата на Муджа ибн-Мурара — мъченик, страдал за своя народ, но успял да измами свирепия пълководец — ще се разпростре по цялата покорена Йемама и всички от племето Бену-Ханифа непрестанно ще благославят името му — името на своя нов владетел.
Всичко минало като по мед и масло. Т.е. планът на Муджа бил реализиран изцяло и напълно.
Рахал наистина бил отстранен, но, противно на очакванията, това не изиграло особена роля. И в битката край Акраба и в сражението, когато бил превзет храмът на Маслама йемамците се сражавали бясно и неистово, като предпочитали смъртта пред бягството. Взаимната ненавист достигнала своя връх. Майката на Хабиб (този, чиито крака и ръце Рахал заповядал да отсекат за шпионско-диверсионна дейност няколко години преди това), която бе дала клетва, че няма да се мие докато не бъде убит проклетият Мусейлима, се сражавала като луда и в битката за харама изгубила ръката си и получила дванадесет бойни рани. Шурхабил, синът на Маслама, който преди боя призовал воините да се бият за своите жени и за своята чест — за вярата забравил да спомене — той пък се задушил под камарата воини, посечени и промушени от него самия. „Буйният и пламенен“ Барса ибн-Малик, за когото вече стана дума, при превземането на харама се настървил до такава степен, че заповядал на войните си да го хвърлят през стената, а после, въпреки че се сражавал като бесен с цяла тълпа йемамци, си пробил път до вратата, отключил я, пуснал вътре своя отряд, след което отново заключил и запратил ключа в пространството…
В тези боеве загинали десет хиляди йемамци. Бену-Ханифа престанали да съществуват като военна сила. Но и загубите на мюсюлманите били ужасни: списъкът в който влизали само знатните, загинали на бойното поле, включва хиляда и двеста души.
59
Антара ибн Шадад (в оригинала — Алтара ибн-Шелдад) — арабски поет от втората половина на VI в. Герой на народния епос „Деянията на Антара“ — Б.пр.