Муджа ибн-Мурара разигравал ролята си точно. Изтощен, нещастен, блъскан от ножниците на жестоките конвои дрънчал с оковите и бродел по бойните полета, за да разпознава телата на най-известните врагове на Халид. Той разпознал трупа на Мухаким — командир на гвардейския полк на Маслама. Разпознал трупа на самия Маслама и този на сина му — Шурхабил. Пак той, разбира се, разпознал и трупа на Рахал, така че вестта за смъртта на дявола веднага се разпространила широко по цяла Йемама.
Край тялото на Маслама — дребно на ръст човече, с жълтеникава кожа и сплеснат нос — при голямо струпване на свидетели между Муджа и Халид станал следния диалог.
— Ето това е най-големият враг на исляма — обявил Муджа. — Сега се избавихте от него.
— Не може да бъде! — възкликнал Халид с добре изиграно изумление. — Нима този плешивец ви докара до там, докъдето ви докара?
— Да, Халид, точно така се получи — съкрушено казал Муджа, но веднага се изправил гордо и продължил със силен глас, така, че да го чуят всички, — но, кълна се в бога, много е рано да се радваш. Досега срещу теб бяха само първите и най-припрените, а истински опитните те очакват в крепостите и с тях няма лесно да се справиш.
И наистина, когато Халид стигнал до град Хаждара, видял по стените на крепостта огромно количество войни в блестящи доспехи — едно твърде внушително и страшно зрелище. Всъщност, всичко това били само жени и по-големи деца. Истински войни почти не били останали в столицата.
Халид се замислил картинно, а сетне се обърнал към съветниците си и запитал: „Какво ще кажете, почтени?“ Почтените веднага се изказали в смисъл, че достатъчно кръв вече била пролята и трябвало веднага да се предложат на противника условия за капитулация, а именно: жълто и бяло (злато и сребро) — всичкото, което имат; ризници и коне — всичките, които имат; а от пленниците — само половината.
Преговорите започнали. Муджа участвал като делегат на Халид и всичко завършило дори по-леко отколкото се опасявали в Хаджира. И накрая — последна сцена.
Вратите на крепостта се разтварят, Халид влиза в града и много скоро става ясно, че там има само жени и деца. На изпълнения с народ пазарен площад Халид тропа с крака във великолепна ярост, хваща се за сабята и крещи на Муджа: „Ти ме измами!“, а той, измъчен, но горд, вдига високо глава и отвръща в смисъл, че да, измамил го е, но е постъпил така само в името и заради своя народ. Буря от възторг. Всички падат ничком. Завесата се спуска.
За по-нататъшната съдба на Муджа ибн-Мурара се знае малко. Къде повече, къде по-малко благополучно той управлявал Йемама, която възприела исляма, редовно плащал данък на халифа и с желязна ръка потушавал безредиците. Умрял някак странно. Съществува версия, според която някакъв магьосник предварително предсказал деня и часа на неговата смърт. И наистина, в определеното време той бил намерен заклан на килима в своите покои. Кой и как го е заклал, останало тайна. Осведомените хора свързвали това убийство с претенциите на Муджа да оглави похода на мюсюлманите срещу Египет.
27. Саджах.
О, Саджах!
Саджах от Джезира!
Гърдите ти…
Когато получил бележката, Рахал не размишлявал нито минута. Бележката била написана на арамейски: „Любими! Чакам те в Басра60 Бързай, защото може да закъснееш“. Четири месеца чакал този зов и ето, дочакал го. Станал и излязъл от шатрата дори без да се извини на Шурхабил. Военният съвет останал зад гърба му. Той вече го бил забравил. Разпоредил се полугласно. Цяла вечност подготвяли камилите за път. Най-сетне доложили, че всичко е готово. Той поел от ръцете на Мълчаливия Барс драгоценното ковчеже, обшито със свинска кожа и сам го привързал към седлото на своята, наречена Белия корем.
След десет минути зад него останали Акраба, спящата армия и полето на утрешната битка. Той вече ги бил забравил. До Басра имало тридесет прехода с керван. Трябвало да изминат този път за десет денонощия и дори по-бързо. Това било в границите на възможното. Имали под себе си най-добрите едногърби камили в Арабия, а и ездачите били най-добрите в Арабия: двадесет бивши таради, хора, отхвърлени от род и племе, двадесет телохранители, двадесет поети, двадесет побратими, предани един на друг до край, които почитали него, Рахал, като самия бог. Или, може би, като самия дявол. Те никога не му задавали въпроси за нищо, така както ръцете ти никога за нищо не питат. За миг си помислил с топлота за тези хора.
60
Басра — град на територията на днешен Ирак, осн. през 30-те години на VII в. Пристанище на р. Шат-ел-Араб — Б.пр.