На Еленово Чело, в присъствието на свидетелите на гибелта на Саджах, които стенели от ужас, Рахал направил с презвитера същото, което той бил направил с неговата любима. Разбира се, със съответните поправки за разликата в пола. Презвитер Евпраксий крещял непрекъснато през целите два часа. Рахал не го чувал. Всички чувства в него били изключени. Той само си спомнял.
Устните ти…
Очите ти…
Все пак, каква била всъщност истината за тази забележителна бележка? Може би трябвало да повярва на слуховете, които се появили по-късно, че тя е била фалшива — умният враг я е изготвил, за да може в нужния момент да накара страшния дявол да захвърли всичко и да се устреми на север, където никой не го чакал и никой нямал, нужда от него? Пък и наистина, ако се съди по всички действия на Саджах, по това време тя вече напълно била изхвърлила своя любовник от главата и от сърцето си и живеела само за свое удоволствие — буйно, дръзко и кърваво. Не е могло дори и за миг да й хрумне, че той бърза към нея, защото не му е изпращала нито куриери, нито пратеници, нито хора със сведения за пътя. И само обхванат от любовно безумие хитрият, опитен и предпазлив Рахал е могъл да си обясни нейните постъпки като любовно безумие на една иначе хитра, опитна и предпазлива военачалничка.
Хипотезата за фалшивата бележка го утешавала дълго време. От нея следвало, че тя съвсем не е очаквала неговата помощ, ни най-малко не се е надявала на него и в страшните си последни минути не е търсила да зърне през кървавата мъгла на хоризонта блясъка на неговите саби. Тогава можел да проклина злобния враг, който му пробутал фалшивата бележка, само за това, че не го е направил по-рано. Нали ако я бил получил поне три дни по-рано, събитията щели да се развият по друг начин.
Е, разбира се, че е имала любовник. С трезвата част на своето същество, той ясно разбирал, бил съвсем уверен, че любовникът трябва да е бил млад, пламенен и неуморим. Носела се мълва за един абисинец, за големия син на смелчагата Вахшия ибн-Харб, за същия, дето бил съсякъл Маслама на прага на харама. Но от него Рахал не можел да ревнува. Той знаел съвсем точно, че абисинецът се е сражавал за Саджах до последния дъх — целият бил надупчен с ромейски стрели, набучен с ромейски пики и така облян от своята и чуждата кръв, че не се виждали нито дрехите, нито лицето му.
А виж блестящият празноглав жребец Бара ибн-Малик не можел да бъде неин любовник. Това било съвършено невъзможно. Не пасвало по време. В предсмъртното си желание да причини повече болка, Муджа ибн-Мурара бил излъгал. Макар, разбира се, да бил пресметнал точно, че Рахал не би могъл да си представи друг съперник, по-достоен за неговата изгаряща ревност от Бара ибн-Малик.
Но нима съперникът е главното? Каква е разликата дали е бил абисинецът, Бара ибн-Малик или някой друг? Те били десетки. Нямало мъж, който щом я види да не се превърне в раздразнен леопард. Тя трябвало само да си избира. Рахал, който добре виждал своето физическо несъвършенство, трябвало най-малко да бъде измъчван от ревност. Достатъчно му било, че Саджах го е избрала, та макар и за няколко дни…
Муджа ибн-Мурара бръкнал с грубия си пръст в по-зарасналата рана и му причинил силна, много силна болка. Защото станало ясно, че писмото може и да не е било фалшиво. Тогава само в един миг възпламененото му въображение нарисувало една наистина адска картина: изпратеният от пресметливия негодник млад и сръчен наемен любовник, опитен и търсен, диктува на задъханата от страст Саджах какво трябва да направи и какво да напише.
Защо тази толкова проста и естествена мисъл не му била дошла на ум тогава, преди тринадесет века? Той щял да открие този наемник. А сега не може да бъде намерена дори глината, в която са се превърнали неговите кости…
И очите ти премрежени, изпълнени със зов…
(Аз го гледах как плаче с мътни старчески сълзи, удивлявах му се, не го разбирах и си мислех: не, явно нишката на времето не се прекъсва никога, защото истина е, че любовта е силна като смъртта, а ревността е страшна като преизподнята и стрелите й са огнени…)