28. Ходих в спестовната каса и там стърчах на опашка цели четиридесет и пет минути…
Дневник, 20 юли. Около полунощ
Странно, но ние никога не бяхме мислили за семейството на Г. А. Бяхме чували нещичко и това нещичко ни беше напълно достатъчно, защото не беше важно за нас. Знаехме, че жена му е починала преди петнадесет години. Май била епидемиолог и по време на първата епидемия от „африканка“ се заразила и починала. Знаехме, че има две деца — син и дъщеря, но никой от нас не се интересуваше нито кои са, нито къде са. За нас Г. А. винаги беше само Г. А. — самотен, единствен и неповторим. Без никакви допълнения. Ние не се нуждаехме от допълнения. Те сигурно щяха дори да ни пречат.
Г. А. изпращаше Нуси до изхода, а аз подслушвах. Това беше безнадеждният край на някакъв безнадежден разговор. Нуси каза: „Татко, ти напразно ме извика, а и аз напразно дойдох. Ти имаш твоите ученици, а аз — своите. Вие, татко, имате своята истина, а ние — нашата.“ Те продължиха да говорят, но аз стоях като ударен с мокър парцал по главата и повече нито чувах, нито разбирах нещо. „Татко!“ Разбра ли сега за какво намекваха ония гниди? Не знам какво да пиша. Не ми го побира главата.
Това още нищо не значи. Първо, винаги можем да кажем, че при децата на гениите природата си почива. Второ, нали ако си помислим добре, излиза, че и Нуси също е учител и при това, учител от най-висока класа! Да държиш в подчинение такова стадо, да оплодотвориш тази безмозъчна пустиня с една идея…
Нима Г. А. е прав и те в края на краищата ще ни заставят да им направим място? Ще ни заставят с правото на равни, а занапред — може би и с правото на мнозинството. Господи, нещастният Г. А.
А може пък и да не е толкова нещастен? Нека дори това да е негова педагогическа грешка, но затова пък каква грешка само! Тя е равна на откритие!
Гордей се, Игор Всеволодович, ти добре го каза днес: „Дори и той да греши, всяка негова грешка е сто пъти по-велика и по-важна от всичките ви правилни решения.“
„The uncommon man wants to leave a world different from what he found; a better enriched by his personal creation. For this he is willing to sacriface much or all of the happiness that the common man enjoys“.62
Ръкопис „ОЗ“ (28–29)
28. Ходих в спестовната каса и там стърчах на опашка цели четиридесет и пет минути, чак докато стана време за обяд.
Когато се прибрах вкъщи, той вече седеше в кухнята и ядеше от една емайлирана паница югославска супа на прах от тази в пакетчетата. Беше мършав, нелеп, ъгловат и костелив с люспести от мръсотия огромни крачища с плоски стъпала. Тънка пъпчива шия, гигантски подсмърчащ нос, опулени сълзящи очи, оскъдно чело под разбърканата коса, из която на петна се виждаха по-светли и по-тъмни кичури. Едно дрисливо пате. Сигурно нямаше повече от шестнадесет години, защото гласът му мутираше, а унилата му физиономия беше покрита с „бутон д’амур“63.
Когато влязох в кухнята, той ме стрелна с един панически поглед, но явно не съзря в мен никаква опасност, защото прокара пръст под носа си и се върна към яденето. Още щом зърнах неописуемия му бурнус, веднага разбрах къде е бил източникът на онази странна миризма, която усетих в антрето. Този бурнус не беше пран. Никога. Не беше и свалян. Само го бяха носили. Ден и нощ. С него сигурно никой дори не се беше давил.
— Кой е този? — попитах аз страшно.
Моята бригада, която съчувствено беше наобиколила носителя на бурнуса, мълчеше, както ми се стори, страхливо и виновно.
— Кой го е пуснал? — продължих аз, като вдигнах с един тон. — Защо не сте му направили санитарна обработка? Инструкцията не е ли писана за вас? Да не ви е скучно без холера?
Така си остана неизвестно кой го е пуснал. В края на краищата, може и никой да не го е пускал, а просто да се е появил в антрето и толкоз. Вече имаше такива случаи. И то не е един път. А пък със супата на прах (зеленчукова, с подправки, тридесет и седем копейки пакетчето, сметката е приложена) го нахранил милозливият Марек Парасюхин, който, както е известно, винаги е съчетавал в себе си нордическото милосърдие и славянската широка душа.
Той изсърба супата до последната капка, дори облиза паницата, ама така бързо и ловко, че докато протегнем ръце, тя вече беше като нова. След това започна да говори. Говореше така, както преди малко ядеше — лакомо гълташе звуците, задавяше се и пръскаше.
62
„Необикновеният човек иска да остави след себе си света по-различен, отколкото при своето раждане — по-добър и обогатен от неговото лично творчество. За това той е готов да жертва повечето или дори всички радости, на които се наслаждава обикновеният човек“ — Б.авт.
63
Бутон д’амур (фр.) — Буквално — пъпка на любовта. В случая — младежки пъпки, акне — Б.пр.