Само той не се смеел. Отначало решил, че ще го накажат, защото посяга към меда без да му е ред. После съобразил, че никой не е забелязал нарушението. И веднага разбрал, че в момента става нещо, което не е смешно, а страшно. От къде и как разбрал? Неизвестно. Може би по бледната и печална усмивка на Рабби? Или, може би, почувствал бедата, така както я чувстват животните?
Те се насмели до насита, вдигнал се весел шум и всички се радвали, че от една седмица време Рабби за пръв път се е пошегувал и шегата била толкова сполучлива. Дояли пасхата, наредили му да прибере, а те взели да се приготвят за сън. Той излязъл в малкото дворче да мие съдовете и точно тогава Рабби дошъл при него там, навън, под звездите, седнал на един обърнат казан и му заговорил.
Рабби говорил дълго и бавно, като търпеливо повтарял отново и отново все едно и също: къде трябва да отиде, кого да потърси и когато го отведат при търсения какво да разкаже и какво да прави след това. Когато свършил, Рабби поискал той да повтори казаното, за да запомни всичко точно: къде, кого, какво да разкаже, какво да прави след това.
На сутринта, когато той за трети път повторил без грешка това, което му било наредено, Рабби го похвалил и го повел към помещението. Там с висок глас, за да чуят и будните и тези, които до тогава спели, му наредил да вземе кошницата и да отиде на пазара, за да купи продукти за утре, или по-точно, за днес, защото утрото вече било настъпило. Дал му и пари, които взел от Петър.
Той тръгнал по улиците на града, по тях все още било прохладно, и за четвърти, пети, шести път си повтарял наум: къде, кого, какво да разкаже, какво да прави после. Повтарял си и вървял, но не към пазара, а натам, накъдето му било наредено, и се учудвал защо, макар че отива да изпълни нареждането на Раби, онова черно животинско чувство за приближаваща беда не само че не затихва, а като че ли напротив — усилва се с всяка крачка и в синкавите улични сенки му се привиждали дивите очи на опасния Йоан и му се мяркал смразяващият блясък от острието на неговия дълъг нож…
Стигнал там, където му било наредено, и потърсил този, когото трябвало да потърси. Отначало не го пуснали при него и го оставили мъчително дълго да чака в огромно помещение едва осветено от една-единствена факла, толкова дълго, че краката му замръзнали на каменния под, а после го повели нанякъде и той се явил пред човека, пред когото трябвало да се яви и без да се запъне, без никаква грешка (о, какво щастие), изговорил всичко, което му били наредили да изговори. Видял как по добре гледаното лице на богатия човек, пред когото стоял, се разгаря странна, неестествена радост.
Когато свършил, го похвалили и му пъхнали в ръцете кесия с пари. Всичко станало точно така, както предсказал Рабби: ще го похвалят, ще му дадат пари и ето — той вече води войниците.
Слънцето вече е високо, по улиците е пълно с народ, а всички му правят път, защото след него вървят войниците. Всичко е точно така, както е предсказал Рабби, а бедата е все по-близо и нищо не може да се направи, защото всичко става точно според предсказанието на Рабби, а това значи, че всичко е правилно.
Оставил войниците пред вратата, както му било казано, а той влязъл в къщата. Всички седели край масата и слушали Рабби, а опасният Йоан се бил облегнал на гърдите му, сякаш искал да го прикрие с тялото си.
Още щом влязъл, той казал както му било наредено: „Аз дойдох, Рабби“ — а Рабби се освободил ласкаво от ръцете на Йоан, станал, приближил се до него, притиснал го до себе си и го целунал, така, както баща целува сина си.
В този момент войниците нахлули в помещението, а насреща им, направо през масата, с ужасен рев и вдигнат меч се хвърлил Йоан и боят започнал. Него самия още в началото го повалили, изпотъпкали го и той изпаднал в безсъзнание без да чуе и да види нищо повече. Когато се свестил, разбрал, че лежи в ъгъла като безпомощна купчина кости и всяка кост го боли, че край него е приклекнал Петър и в помещението няма никой друг, а всичко наоколо е покрито с парчета от глинени съдове, с изпочупени мебели, с изпотъпкана храна и обилно е опръскано с кръв, като в кланица.
Петър го гледал право в лицето, но сякаш не го виждал, хапел конвулсивно пръсти и говорел, но думите му не се разбирали добре. „Ами сега какво? — бъбрел той и пулел объркано очи. — Какво да правя аз сега? Къде да отида?“ — а когато, най-сетне, забелязал, че се е съвзел, го стиснал с две ръце за шията и закрещял с всичка сила: „— Ти сам ли ги доведе тук, козя барабошко, или ти беше наредено? Казвай!“ „Беше ми наредено.“ — отвърнал той. „А това от къде е?“ — изкрещял Петър още по-силно и му тикнал в лицето кесията с парите. „Наредено ми беше“ — изрекъл той отчаяно. Тогава Петър го пуснал, изправил се и се запътил навън, като пъхнал в движение кесията с парите в пазвата си, но на прага се спрял за миг, обърнал се към него и казал така, сякаш го заплюл: „Ти си вонящ предател и юда!“