Първото нещо, което ме учуди, беше какви ли са течи невероятно големи заслуги, които има един нищожен застрахователен агент, за да го настанят при мен — човека, който вече почти е станал доктор на науките, човека, който прослави тази обсерватория… Да оставим науката — какво ти разбира нашият Суслопарин от наука? При мене, личния приятел на директора, да настанят някакъв сивичък застраховател! Уважаеми господа, това е една загадка! Нека поясним, че нашият заместник по общите въпроси, другарят Суслопарин К. И., не прави никога нищо без да има полза. И никога и за никого не прави нещо даром. Тогава сигурно от системата на държавното застраховане може да се извлече някаква огромна, но известна само на малцина полза, а ние с вас, простите смъртни, нещо не сме доразбрали и пропускаме да получим нещо твърде ценно и значително, когато лекомислено отминаваме скромния човек, който наднича в очите ни с надеждата да ни пробута застраховка за три рубли годишно… Формулирах тази загадка още в първия ден на запознанството ми с Ахасфер Лукич, но при другите ми грижи и неприятности тогава, се отнесох към нея изцяло и напълно равнодушно. Защо, в края на краищата, трябваше да се интересувам от хитрите машинации на другаря Суслопарин?
Учудих се, разбира се, и защо се нарича Ахасфер. Все исках да го питам: а какво общо има тук Ахасфер? И що за човек е бил този Лука, дето е нарекъл родния си син Ахасфер (Може пък и да не му е бил роден, кой знае? Тогава не е толкова жалко, но пак не разбирам…) Никак не е удобно, обаче, да питаш един почти непознат човек защо се нарича точно Ахасфер, а когато, за да спазя добрия тон при запознанството, го попитах за родителите му, той ми отговори: „О, моите родители живяха толкова отдавна…“ и веднага промени темата на разговора.
Учудваща беше и популярността на Ахасфер Лукич в Ташлинск. Когато заминавах за Ленинград, тук ни го беше виждал, ни го беше чувал някой, а сега, след две седмици само изгледаше сякаш в обсерваторията, че и в града, няма нито един човек, който да не се интересува от Ахасфер Лукич. Даже съвсем непознати хора ме спираха на улицата (в магазина, на Теренкур, на спирката), за да се поинтересуват какво става с Ахасфер Лукич и да му предадат чрез мен най-благи пожелания. Имаше и по-лош вариант: след страхливи озъртания наоколо ме молеха да предам, например, че оня договор там… може значи и да го подпишат, ама нямало да е лошо сумата на застраховката да се удвои. И чудна работа! Когато предавах тези съобщения, Ахасфер Лукич моментално разбираше за кого точно става дума, сякаш вече очакваше тези поздрави и предложения. Веднага след това, нейде от недрата на износеното му сако се появяваше неговият знаменит бележник с постоянно изпадащите страници и те започваха с такава скорост да пърхат между пръстите му, щото на човек му се струваше, че аха-аха ще пламнат от силното триене с въздуха. И наистина пламваха, виждал съм го неведнъж със собствените си очи: пламваха, горяха и не изгаряха…
Истина е, казвах му понякога аз, макар и с известен страх, света истина е, Ахасфер Лукич, че в днешно време застрахователното дело изисква от своите най-верни последователи съвсем необичайни способности. А той се засмиваше със странния си лекичък смях и винаги ми отговаряше: „Така си е, драги, иначе не може. Конкуренция! Днешният застрахователен агент, видите ли, е човек високо и широко образован. Той, любезни, трябва да е или дипломиран инженер, или кандидат на науките! Финес трябва, драги, само наука не стига, и изкуство трябва, че иначе, докато кихнеш, и току-виж ти отмъкнали клиента изпод носа!“
Във всичко това, обаче, нямаше и следа от наука. Повече миришеше на мистика. Миришеше си направо на преизподня, уважаеми господа! Така си мислеше всеки, който поне веднъж беше виждал как действа чиновническата чанта на Ахасфер Лукич. На пръв поглед, тази чанта не правеше някакво особено впечатление: една много голяма и много стара чанта, натъпкана с папки и някакви бланки. Тя обикновено стоеше мирно някъде близо до собственика си и се държеше съвсем благоприлично, но само докато Ахасфер Лукич не решеше да сложи нещо в нея. Тоест, когато Ахасфер Лукич изваждаше нещо, тя реагираше като всяка друга натъпкана чанта: изхвърляше из недрата си излишни папки, разпиляваше някакви пликове и изписани листи, някакви диаграми и графики, пъхаше в ровещата ръка ненужни неща и криеше търсеното. Но когато я отваряха, за да натикат вътре още нещо (било то пакет със закуска или документ някакъв), виж тогава можеше да очакваш от нея абсолютно всичко: струя ледена вода, кълба вонящ дим, някакъв огнен език, или даже малка мълния с гръм. Според моите наблюдения, в такива минути даже самият Ахасфер Лукич се държеше много предпазливо със своята чанта.