— Кой прекрати връзката?
— Ще трябва да попитате Фрида.
— Виждали ли сте го оттогава?
Карлсън се поколеба.
— Два-три пъти — отвърна неохотно той. — За кратко.
— Той беше ли разстроен заради прекратяването на връзката им?
— И за това ще трябва да попитате Фрида. Аз не мога да коментирам.
— Извинете, но отговорът ви е незадоволителен — каза троснато Хусейн.
— Имам предвид, че наистина нищо не знам. Фрида никога не би споделила такова нещо с мен.
— Комисар Крофорд смята, че д-р Клайн не е човек, на когото може да се има доверие; нещо повече: той е убеден, че тя е опасно нестабилна.
— Виж ти!
— Той ви е началник.
— Да. Вие сама ще трябва да прецените.
— Смятам да го направя. А д-р Брадшо… — Тя млъкна за момент и се усмихна вътрешно. — Извинете. Професор Брадшо има още по-крайно мнение за нея.
— Не сте си губили времето!
— Не знаете нищо, което би ми помогнало, така ли?
— Абсолютно нищо.
Тя тръгна да излиза, но се спря.
— Имате ли представа какво може да означава съкращението „СКЛ.“?
Карлсън се замисли за момент.
— Може би означава „Складовете“.
— Какво е това?
— Клиника по психотерапия.
— Д-р Клайн свързана ли е по някакъв начин с нея?
— Тя работи там в определени дни от седмицата. Освен това е член на Съвета на директорите.
— Благодаря.
Детектив Ивет Лонг я придружи до изхода, като през цялото време й хвърляше сърдити погледи, все едно Хусейн я беше обидила с нещо.
На излизане от управлението й се обади Брайънт.
— Лицето, за чието изчезване д-р Клайн е съобщила в полицията.
— Да?
— Майлс Торнтън. Бил е неин пациент.
— По-конкретно?
— Не е бил от редовните пациенти — ту е идвал на терапевтичните сеанси, ту не се е появявал. Напоследък повечето пъти е отсъствал, защото е бил настанен в болница за няколко седмици. Психичноболен е и лекарите смятат, че представлява опасност както за себе си, така и за околните. Сега обаче е изчезнал. Или поне не са го виждали от известно време. Близките му не са особено разтревожени: казват, че той често бяга от вкъщи.
— Но д-р Клайн е съобщила, че е изчезнал.
Настъпи кратка пауза. Хусейн си представи как Брайънт дъвче замислено връхчето на палеца си.
— Какво общо има това? — попита той накрая.
— Вероятно няма нищо общо. Но не ти ли се струва странно, че тя е заобиколена от страдание, болка и насилие? Брадшо би казал, че това е доказателство за нейната нарцистична заблуда.
— Моля?
— Няма значение. Това разследване започва да изобилства от доктори и професори.
6
Клиника „Складовете“ се разминаваше с представата на Брайънт за медицинско заведение. С нейната облицовка от чам, метал и шлифовано стъкло тя приличаше по-скоро на център по изкуствата, из който развеждат ученически групи в свободен от занятия ден. А и жената, с която беше разговарял по телефона предишния ден, Паз Алварес, по нищо не приличаше на мениджър. Черноока, облечена с пъстри дрехи, тя изглеждаше по-скоро като танцьорка на фламенко или гадателка.
Брайънт й беше казал, че ще дойде, за да проведе разговор за Фрида Клайн, и тя го гледаше подозрително. При Рубен Макгил в момента имаше пациент. Налагаше се да почака.
Брайънт се разположи в офиса на Паз. Когато говореше по телефона, тя беше съвсем различна — смееше се, флиртуваше, убеждаваше, заповядваше. След като затвореше телефона, поглеждаше наоколо и лицето й добиваше мрачно изражение. Брайънт се опита да завърже разговор. Познава ли Фрида Клайн? Естествено. Отдавна ли я познава? От няколко години. Често ли я вижда? Когато идва в клиниката. Това често ли се случва? Паз само повдигна рамене.
Той престана с въпросите и хвърли поглед на стаята. На стената имаше тъкано пано, а всяка свободна повърхност беше заета от малки скулптури и метални украшения. Един мъж се появи на вратата и погледна към Паз, а тя кимна към Брайънт. Той се изправи.
— Д-р Макгил?
— Елате с мен.
Брайънт тръгна с Макгил по коридора, след което двамата влязоха в стая, която имаше спартански вид: една абстрактна репродукция на стената и две дървени кресла едно срещу друго.
— Мислех, че тук ще има диван за терапевтични сеанси — обади се Брайънт.
Макгил не се усмихна на репликата му, само го покани с жест да седне в едното кресло, а той се настани в другото. Макгил не отговаряше на представата на Брайънт за лекар със солидна практика. Носеше маратонки, сиви платнени панталони и избеляла синя риза, а гъстата му прошарена коса беше отметната назад. Когато хората се срещат със служители на полицията, обикновено изглеждат нервни и притеснени. Понякога стигат дори до конфликт. Макгил не каза нищо, просто беше отегчен.