— Да. — Макгил застана нащрек. — Той е наш пациент. По-точно беше.
— В полицията е било съобщено за неговото изчезване.
— Да.
— Защо?
— Защото престана да посещава предвидените за него терапевтични сеанси.
— Сеансите му при д-р Клайн?
— Да.
— Защо това толкова ви е разтревожило? Предполагам, че много от пациентите пропускат сеансите си.
— Това какво общо има със смъртта на Санди?
Брайънт, който не знаеше отговора на този въпрос, изчака мълчаливо обяснението на Макгил.
— Майлс Торнтън е млад мъж с психическо разстройство. Може би изобщо не трябваше да го приемаме тук — лечението в психиатрична болница би било по-подходящо за него. За известно време беше приет в психиатричното отделение на една многопрофилна болница и когато го изписаха, той реши, че ние — и по-специално Фрида — сме го измамили. Майлс е в състояние да проявява агресия, на моменти е много объркан и губи реална представа за нещата. Ето защо когато изчезна… — Макгил отново сви рамене, — това доста ни обезпокои. Бяхме длъжни да съобщим в полицията.
— Разбирам. — Брайънт се изправи. — Моля да ме уведомите за този списък. Разчитам на вас. Има ли други в клиниката, с които бих могъл да разговарям?
— Вече се запознахте с Паз. Тук е и Джак Дарган, който преди беше специализант на Фрида, а сега работи при нас. Но те едва ли ще ви кажат нещо по-различно.
Брайънт го изгледа неодобрително.
— Оставете на нас да преценим.
Джак Дарган беше млад мъж, облечен в ярки цветове. Самият Брайънт не обичаше да се набива в очи и независимо дали беше на работа, или почиваше, носеше дрехи в приглушени тонове, чиито отделни части можеха да се съчетават. Но мъжът, който влезе в стаята, носеше фино изплетен жълт пуловер с остро деколте, под което се виждаше небесносиня тениска, а панталоните му бяха широки и приличаха на долнище на пижама. Може би психотерапевтите се обличаха по този начин, когато приемаха пациенти. Косата му също беше екстравагантна — кафяво-оранжева на цвят с вълнообразен кичур по средата, през който той енергично прокарваше длан, щом чуеше поредния въпрос. Джак Дарган не можеше да седи спокойно, въртеше се насам-натам и за Брайънт беше трудно да се съсредоточи върху отговорите му, но беше ясно, че през цялото време казваше не. Не, той не знаеше подробности за прекратяването на връзката между Фрида Клайн и Александър Холанд; не, не го беше срещал, откакто Фрида беше скъсала с него — с изключение на един-два пъти, когато го беше зърнал от разстояние (тук той плъзна поглед встрани); и не, той нямаше какво да добави към казаното от Рубен Макгил за Майлс Торнтън.
— Александър Холанд често ли идваше в „Складовете“?
Джак захапа кокалчетата на пръстите си и присви очи.
— Не.
— Виждали ли сте го някога гневен, или да се държи агресивно?
— Агресивно? Не, нищо такова не съм виждал.
— Проявявал ли е гняв?
— Не мога да повярвам, че това се е случило — каза Джак.
— Беше ли гневен?
— Не знам. Беше разочарован — както всеки човек, чиято интимна връзка се е провалила. На всички ни се е случвало.
— До каква степен беше разочарован?
— Беше загубил Фрида.
— Нямате ли какво друго да ми кажете, така че да помогнете на разследването? Нали си давате сметка, че в случая не става въпрос за някого, който си е хвърлил фаса на улицата. Човек, когото сте познавали, е бил убит.
— Наясно съм с това. Ужасно съжалявам и съм потресен от случилото се. Но не мога да се сетя за нищо, което би ви било от полза. Трябва да попитате Фрида.
Всички казваха едно и също: попитайте Фрида.
— Сигурно ви е трудно — каза Хусейн.
Фрида наливаше чай и като че ли не чу репликата.
Тя постави подложка на масата пред Хусейн и сложи върху нея керамична чаша чай. После отпи глътка от своята чаша.
— В какъв смисъл?
— С Александър Холанд сте били твърде близки, а…
— Може ли да го наричате Санди? Никога не съм го наричала Александър. Звучи ми като име на непознат.
— Разбира се. Със Санди сте били твърде близки, а ето че някой го е убил.
— Забелязала съм — отвърна Фрида, — че когато се случи нещо, хората се стремят да станат част от него. Ако някого го сполети житейска трагедия, останалите искат да откъснат частица от нея за себе си, сякаш тя се е случила и на тях. Случилото се със Санди не е моята трагедия. Тя е на Санди и на семейството му. По-реалистично е да се каже, че съм дълбоко потресена от това, което се случи с него.
— Това звучи доста безсърдечно.
— Съжалявам, но не умея да роня сълзи пред другите. — Тя млъкна за момент, а после добави: — Знам, че вероятно ви изглеждам коравосърдечна. Но както е известно, хората изживяват по различен начин болката и гнева. Аз лично се затварям в себе си, а останалите мислят, че съм сурова и жестока.