— Елизабет Расън?
— Какво има? Моментът не е особено подходящ. След малко излизаме.
Тя погледна зад тях, надолу по улицата и изпусна недоволна въздишка.
— Аз съм главен криминален инспектор Сара Хусейн. Това е моят колега детектив Брайънт. — Двамата показаха служебните си карти.
В моменти като този гърлото на Хусейн се стягаше. Колкото и да се владееше и колкото и подготвена да беше, досега не беше успяла да приеме като рутинна част от работата си да погледне някого в очите и да му каже, че някой, когото обича, е мъртъв. Тя беше дошла тук право от моргата, където на една циментова плоча лежеше подутото и разлагащо се тяло на брата на тази жена.
— Полицаи? — каза недоумяващо жената. Очите й се присвиха. — По какъв въпрос?
— Вие ли сте сестрата на Александър Холанд?
— На Санди? Да. Какво му се е случило?
— Може ли да влезем?
— Защо? Нещо неприятно ли му се е случило?
Кажете го просто, ясно, без да го увъртате — така ги бяха учили в полицейската школа преди много години. И тя правеше точно това, когато случаят го изискваше — гледаше човека право в очите и му съобщаваше, без да трепне, че някой, когото е познавал и може би обичал, е починал.
— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че брат ви е мъртъв, госпожо Расън.
Изведнъж на лицето на Елизабет Расън се изписа объркване и чертите й се сгърчиха като на герой от комиксите.
— Много съжалявам за загубата ви — каза съчувствено Хусейн.
— Нищо не разбирам. Това е невъзможно.
Зад тях по тротоара се появи тичешком млада жена, отвори портата и влезе в предната градина. Конската й опашка се беше преметнала на една страна, а кръглите й бузи бяха пламнали.
— Извинявай, Лизи. В петък вечер автобусите се движат бавно. Дойдох възможно най-бързо.
Хусейн направи отривист жест и Брайънт пристъпи към младата жена, хвана я за ръката и я отведе навън.
— Тази вечер трябваше да излезем на вечеря с приятели — обясни с глух глас Лизи Расън.
— Може ли да вляза за малко?
— Казвате, че Санди е мъртъв?
Хусейн я заведе в дневната.
— По-добре седнете.
Но Лизи Расън остана права в средата на стаята. От привлекателното лице очите й гледаха с празен поглед. На горния етаж плачът на детето ставаше все по-силен и по-писклив — достатъчно пронизителен, за да счупи стъкло. Хусейн си представи сърдитото му, зачервено личице.
— Как е починал? Той беше здрав. Ходеше да тича почти всеки ден.
— Тялото на брат ви беше намерено по-рано днес в Темза.
— В Темза ли? Санди се е удавил? Но той беше добър плувец. И защо е бил в реката?
Хусейн замълча за момент, а после каза:
— Гърлото му е било прерязано.
Изведнъж плачът спря. Стаята се изпълни с тишина. Лизи Расън се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо; празният й поглед минаваше по мебели, книги, семейни фотографии. После тръсна глава.
— Не — изрече тя с уверен глас. — Това не може да бъде.
— Знам, че това е ужасен удар за вас, но ще трябва да ви зададем някои въпроси.
— Гърлото му?
— Да.
Лизи Расън се отпусна тежко в един фотьойл, леко разкрачила дългите си крака. Изведнъж доби тромав и непохватен вид.
— Откъде знаете, че е той? Може да е някой друг.
— Беше идентифициран.
— Идентифициран? От кого?
— От д-р Фрида Клайн.
Докато говореше, Хусейн наблюдаваше лицето на Лизи Расън. Забеляза неволното потрепване, присвиването на устните й.
— Фрида? Миличкият Санди — отрони тихо тя, сякаш говореше на себе си. — Горкият, бедният Санди.
Те чуха бързи стъпки надолу по вътрешната стълба и след миг в стаята влезе едър мъж с открито лице и червеникава коса.
— Сигурно ще се зарадваш, че той най-после заспа. Шона ли беше отвън на входа? — избърбори той на един дъх, но видя Хусейн, видя потресения вид на жена си и млъкна.
— Санди е мъртъв. — Изричайки на глас злокобната вест, Лизи Расън сякаш едва сега повярва на случилото се. Тя вдигна длан към лицето си, притисна устата си, докосна бузата си.
— Тя казва, че гърлото му е било прерязано.
— Мили боже! — възкликна съпругът й. Той се подпря на стената за по-голяма сигурност. — Санди е бил убит?
— Тя твърди това.
Мъжът прекоси стаята, клекна до фотьойла, в който се беше отпуснала жена му, и хвана в огромните си шепи дългите й, елегантни длани.
— Сигурни ли са?
От гърдите й се откъсна глухо, гневно ридание.
— Фрида го е идентифицирала.