Тук, дълбоко под земята, въздухът миришеше на вода и мокър камък. Тъкмо тази миризма обичаше Уинифред Краус. Нямаше го неприятният привкус на плесен или на птичи тор — в пещерите Краус не живееха прилепи. Напред пътеката се виеше през гора от сталагмити. Още крушки, монтирани сред сталагмитите, хвърляха гротескни сенки върху стените на пещерата. Таванът й тънеше в мрак. Тя продължи до средата й, спря се, обърна се и отпусна ръце, така както я бе учил татко й.
— Сега се намираме в Кристалната катедрала, първата от трите големи пещери в системата. Тези сталагмити са високи средно седем метра. Таванът е на почти двайсет седем метра над главите ни, а самата пещера е широка трийсет и седем метра.
— Великолепно — каза Пендъргаст.
Уинифред засия в усмивка и заговори за геологията на варовиковите подземни корита в Югозападен Канзас и как пещерата се формирала от бавното процеждане на вода в продължение на милиони години. Завърши с изброяването на имената, които дядо Хайръм дал на различните сталагмити: „Седемте джуджета“, „Белия еднорог“, „Брадата на дядо Коледа“, „Игла и конец“. След това спря в очакване на въпроси.
— Всички от града ли са посещавали пещерите? — попита Пендъргаст.
И този въпрос изненада Уинифред.
— Ами, да, така мисля. Местните хора влизат безплатно, разбира се. Не бива човек да печели от съседите си.
След като нямаше повече въпроси, тя се обърна и го поведе през гората от сталагмити по нисък и тесен проход, водещ към съседната пещера.
— Внимавайте да не си ударите главата! — предупреди тя Пендъргаст през рамо. Влезе във втората пещера, отиде в центъра й, обърна се рязко и роклята й изшумоля.
— Сега се намираме в „Гигантската библиотека“. Дядо ми я кръстил така, защото ако погледнете надясно, ще видите как пластовете травертин или шуплест варовик са се формирали в продължение на милиони години в образувания, които приличат на струпани книги. А ей там, вертикалните варовикови колони напомнят книги върху лавици. А сега…
Тя отново пое напред. Предстоеше им да влязат в любимата й част — Кристалните камбани. И тогава тя изведнъж се сети: бе забравила малкото си гумено чукче. Попила джоба, в който винаги го държеше скрито, за да изненада гостите. Нямаше го. Сигурно го бе оставила в магазина за сувенири. Забравила бе и фенерчето, което винаги носеше в случай, че спре токът. Уинифред бе покрусена. Петдесет години водеше гости в пещерите и нито веднъж не бе забравяла чукчето си.
Пендъргаст я гледаше внимателно.
— Добре ли сте, госпожице Краус?
— Забравила съм гуменото си чукче, с което бия кристалните камбани.
Беше на път да се разплаче.
Пендъргаст огледа гората от сталактити.
— Разбирам. Представям си как резонират, когато бъдат почуквани.
Тя кимна.
— На тези сталактити може да се изсвири бетовеновата „Ода на радостта“. Това е кулминацията на тура.
— Колко интересно. Ще трябва да се върна отново.
Уинифред се замисли как да продължи беседата си, но не можа да се сети за нищо. Усети как я обзема засилваща се паника.
— Този град сигурно има много богата история — промърмори Пендъргаст, докато небрежно разглеждаше някакви гипсови пера, проблясващи в поток от отразена светлина.
Уинифред изпита благодарност към него за тази малка помощ.
— О, да.
— И вие знаете голяма част от нея.
— Мисля, че знам почти всичко — отвърна тя.
Почувства се малко по-добре. Предстоеше й втори тур и тя никога повече нямаше да забрави гуменото си чукче. Ужасното убийство я бе объркало доста. Навярно — повече, отколкото си мислеше.
Пендъргаст се наведе, за да разгледа букет кристали.
— Снощи в ресторанта на Мейси се случи странен инцидент. Шерифът арестува едно момиче, казва се Кори Суонсън.
— О, да. Тя създава проблеми от доста време. Баща й избяга, а майка й е сервитьорка на коктейли в „Кандълпин касъл“. — Наведе се напред и заговори шепнешком: — Мисля, че пие. И… се среща с мъже.
— Аха! — поклати разбиращо глава Пендъргаст.
Уинифред се почувства насърчена.
— Да. А казват, че Кори вземала наркотици. Тя ще напусне Медисин Крийк, както много други, и градът ще се отърве. Така е в наши дни, господин Пендъргаст: младите израстват и заминават, за да не се върнат никога повече. Макар да има някои — мога да ги назова по име — които би трябвало да си тръгнат, но стоят. Бръши Джим, например.
На пръв поглед агентът на ФБР разглеждаше внимателно една могилка, формирана от шуплест камък.
— Шерифът изглеждаше много ентусиазиран при арестуването на госпожица Суонсън.