Вратата на външния офис иззвънтя отново. Някой бе дошъл. Във външния офис започна разговор. Дали бе Тад, заместник-шерифът? Или майка й, както никога — трезвена? Но не, новодошлият говореше толкова тихо, че Кори не можеше да разбере дори дали бе мъж или жена. От друга страна, тонът на шерифа стана по-твърд, ала Кори не можеше да дочуе думите му поради бучащия телевизор.
Най-накрая чу стъпки, които влязоха в задната част.
— Суонсън?
Беше шерифът. Чу го да дръпва силно от цигарата си и подуши свежия дим. Загракаха ключове, чу се изщракване и килията й бе отворена.
— Излизай оттам.
Тя не помръдна. Тонът на Хейзън бе особено плътен. Беше вбесен.
— Някой току-що ти плати гаранцията.
Тя още не помръдваше. Дочу другия глас. Беше нисък и мек, с непознат акцент.
— Госпожице Суонсън? Свободна сте да си вървите.
— Кой сте вие? — попита тя, без да се обръща. — Мама ли ви праща?
— Не. Аз съм специален агент Пендъргаст от ФБР.
Господи! Беше онзи ужасен на вид мъж, облечен като погребален агент, когото бе забелязала в града.
— Нямам нужда от вашата помощ — сопна се тя.
С глас, все още плътен от раздразнение, Хейзън се обърна към Пендъргаст:
— Може би по-добре щеше да е да спестите парите си и да стоите настрани от делата на местните правоохранителни органи.
Ала Кори бе завладяна пряко себе си от любопитство. След малко попита:
— Каква е уловката?
— Ще говорим за това навън — каза Пендъргаст.
— Значи има уловка. Мога да си представя каква ще е, перверзнико!
Шериф Хейзън избухна в смях, който премина в тютюнджийска кашлица.
— Пендъргаст, аз какво ти казах!
Кори си стоеше свита на леглото. Питаше се защо ли този Пендъргаст й предлагаше да я измъкне срещу гаранция. Ясно беше, че Хейзън не харесваше много-много Пендъргаст. Спомни си една фраза: врагът на твоя враг е твой приятел. Изправи се и се огледа. И ето го — погребалният агент бе скръстил ръце и я гледаше умислен. Дребният булдог Хейзън стоеше до него със спуснати ръце, с лъснал скалп под оредяващата, късо подстригана по военному коса, с червен обрив на лицето от бръсненето.
— Значи мога да стана и да си вървя, така ли? — попита тя.
— Стига да пожелаете — отвърна Пендъргаст.
Тя се изправи, мина покрай агента от ФБР и покрай шерифа и се запъти към вратата.
— Не си забравяй ключовете от колата — извика й Хейзън.
Тя спря до вратата и протегна ръка. Шерифът стоеше там и ги люлееше на пръста си. Не понечи да й ги подаде. Тя пристъпи напред и ги сграбчи.
— Колата ти е отзад на паркинга — каза той. — Можеш да уредиш по-късно сметката от седемдесет и пет долара за докарването й на буксир дотук.
Кори отвори вратата и излезе навън. След охладената от климатика килия все едно се гмурна в гореща супа. Примигвайки на светлината, зави зад ъгъла и пое по уличката към малкия паркинг зад офиса на шерифа. Ето го нейният гремлин и там, облегнат на него, бе перверзникът в черен костюм. Щом приближи, той пристъпи напред и й отвори вратата. Тя влезе, без да каже и дума и хласна вратата подире си. Мушна ключа в таблото и след като завъртя няколко пъти стартера, двигателят изкашля и запали, изпускайки голям облак мазен пушек. Мъжът в черно отстъпи встрани. Тя изчака един миг, след което се наведе през прозорчето.
— Благодаря — рече сърдито.
— Удоволствието беше мое.
Тя натисна педала на газта и колата угасна. Мамка му!
Запали я отново, натисна няколко пъти педала на газта. Изригна още пушек. Мъжът от ФБР стоеше още там. Какво, по дяволите, искаше той? Трябваше да си признае, че изобщо не приличаше на перверзник. Най-накрая любопитството я облада и тя отново се подаде от прозорчето.
— Добре, господин специален агент. Каква е уловката?
— Ще ви кажа, докато ме откарвате обратно до къщата на Уинифред Краус. Там съм отседнал.
Кори се поколеба, след което отвори вратичката.
— Качвайте се. — С едно движение помете останките от сандвичи „Макдоналдс“ от предната седалка върху пода. — Надявам се, че няма да предприемете нещо глупаво.
Агентът от ФБР се усмихна и се мушна на седалката до нея с мекотата на котка.
— Можете да ми се доверите, госпожице Суонсън. А аз мога ли да ви имам доверие?
Тя го погледна.
— Не.
Тя включи на скорост и изхвърча от паркинга, оставяйки подире си гъст облак дим и добре отличаващи се трийсетсантиметрови следи от гуми върху шерифския асфалт. Докато излизаше от уличката със свистене, с удоволствие забеляза как нисичкият шериф излиза гневен и започва да крещи нещо, точно когато гъстият черен облак от ауспуха й вече го поглъщаше изцяло.