— Убийството е станало преди три нощи, по време на новата луна. Да сте чули или видели нещо?
Гаспариля отново се изплю.
— Не.
— Къде бяхте онази вечер, господин Гаспариля?
Гаспариля продължи да бърка.
— Ако намеквате, че аз съм убил онази жена, ще сметна разговора за приключен, господине.
— А аз бих казал, че той току-що започна.
— Не се подигравайте с мен. Не съм убивал никого през живота си.
— Тогава не би трябвало да имате никакви възражения да уточните движението си през този ден.
— Това бе вторият ми ден тук, в Медисин Крийк. Късно онзи следобед ловувах край Могилите. Тя беше там, копаеше. Върнах се при залез-слънце и прекарах нощта в лагера.
— Тя видя ли ви?
— Вие видяхте ли ме?
— Къде точно копаеше тя?
— Навсякъде. Аз я заобикалях отдалеко. Подушвам бедата отдалече.
Гаспариля разбърка енергично гърнето, извади емайлирана купа и очукана лъжица и сипа малко яхния в нея. Напълни лъжицата, подуха й, лапна я и отново бръкна с нея в купата. След това се спря.
— Предполагам, че ще искате една купа?
— Нямам нищо против.
Без да говори повече, той извади втора купа и я подаде на Пендъргаст.
— Благодаря ви. — Пендъргаст си сипа от гърнето и опита яхнията. — Задушено със зеленчуци, така ли?
Гаспариля кимна и напълни устата си, а по гъстата му черна брада потече сос. Дъвчеше шумно, изплю няколко кокалчета, преглътна. Обърса устата си с ръка, а ръката — в брадата.
Приключиха с яхнията си в мълчание. Гаспариля прибра купите, облегна се назад и извади тютюна.
— А сега, господине, ако сте намерили онова, което търсите, надявам се да се заемете с работата си. Обичам тихите вечери.
Пендъргаст се надигна.
— Господин Гаспариля, ще ви оставя на мира. Но първо, ако има нещо, което бихте искали да добавите, ще ви посъветвам да го сторите сега, вместо да чакате сам да го открия.
Гаспариля изплю една огромна кафява храчка по посока на рекичката.
— Не бих искал изобщо да се замесвам.
— Вие вече сте замесени. Или вие сте убиецът, господин Гаспариля, или вашето продължаващо присъствие тук ви поставя под сериозна заплаха. Или едното, или другото.
Гаспариля изсумтя, отхапа ново парче тютюн и пак плю. След това попита:
— Вярвате ли в дявола?
Пендъргаст го погледна, очите му просветнаха на огъня.
— Защо питате, господине?
— Защото аз не вярвам. Що се отнася до мен, дяволът до голяма степен е измислица на проповедниците. Но на земята има зло, господин агент от ФБР. Попитахте за проклятието на Четирийсет и петимата. Е, можете да си вървите веднага у дома, защото никога няма да стигнете до дъното на това. Злото, за което говоря, през повечето време си има обяснение. Но понякога — Гаспариля изплю още тютюнев сок, след това се наведе напред, сякаш да сподели някаква тайна, — понякога, обяснение просто няма.
Тринадесета глава
Смит Лъдуиг спря своя АМС пейсър на паркинга пред лютеранската църква на Светото разпятие; на августовското слънце лъщяха множество коли — паркингът бе пълен от край до край. Голям плакат, който вече се накъдряше от силната жега, бе поставен пред църковната сграда от червени тухли. Той обявяваше 33-а ГОДИШНА СОЦИАЛНА СБИРКА НА ПЕЧЕНА ПУЙКА. Друг, още по-голям плакат до него съобщаваше, че МЕДИСИН КРИЙК ПРИВЕТСТВА С ДОБРЕ ДОШЪЛ ПРОФЕСОР СТАНТЪН ЧОНСИ!!! В трите удивителни се съдържаше известна доза отчаяние, помисли си Лъдуиг. Паркира колата си в далечния край на паркинга, излезе, попи потта от врата си с носна кърпа и закрачи към входа.
Там спря с ръка върху дръжката на вратата. С годините градът бе свикнал с хубавите му, човешки репортажи; с умереното отразяване на дейността на църквата и на училището, на бойскаутите и „Бъдещите фермери на Америка“. Бяха свикнали „Куриър“ да замазва нещата, дори да игнорира дребните престъпления на децата им — веселите разходки с крадени автомобили и пиянските вечеринки. Бяха приели като даденост омаловажаването на проблемите с инспекциите на „Гро-Бейн“, повишаващият се процент на пострадали при трудови злополуки и профсъюзните неуредици. Бяха забравили, че „Куриър“ е вестник, а не градски PR орган. Всичко това се промени през вчерашния ден. „Куриър“ бе станал истински вестник, съобщаващ реалните новини.
Смит Лъдуиг се питаше каква ли щеше да е реакцията.
Със свободната си ръка нервно опипа папийонката си. Беше отразявал социалната проява с печената пуйка през всичките тези трийсет и три години, но никога не бе пристъпвал към нея с такова вълнение. Точно в такива моменти усещаше най-силно липсата на жена си Сара. Щеше да му бъде по-лесно, ако го бе хванала под ръка.