„Смелост, Смити“, рече си той и бутна вратата.
Мирянската зала на църквата бе препълнена. На практика тук бе целият град. Някои вече бяха седнали и ядяха, други се бяха подредили на дълги опашки, за да си вземат картофено пюре, сос и зелен боб. Трети дори ядяха пуешко, макар Смити да забеляза, че както винаги на опашката за месо не можеше да се види нито един от работниците в „Гро-Бейн“. Това бе едно от нещата, които никой не споменаваше: колко малко пуешко всъщност се консумираше на пуешката социална сбирка.
Голям найлонов флаг на стената благодареше на „Гро-Бейн“ и на генералния му директор Арт Ридър за щедростта им да предоставят пуйките. Друг плакат на отсрещната стена благодареше на „Бъсуел Агрикон“ за постоянните им дарения за поддържане на църквата. А трети плакат, най-големият от всички, съобщаваше триумфално за пристигането на Стантън Чонси, тазгодишният почетен гост. Лъдуиг се огледа. Все познати лица. Една от радостите да живееш в малко американско градче.
Застаналият в дъното на залата Арт Ридър улови погледа му. Ридър носеше полиестерен костюм в червено-кафяво и бяло и обичайната усмивка се бе настанила върху неестествено гладкото му лице. Тялото му бе солидно като голямо парче лой, движеше се из тълпата бавно, без да се отклонява от пътя си. Хората се отдръпваха от Арт Ридър, помисли си Лъдуиг, а не обратното. Може би се дължеше на едва доловимата миризма на заклана пуйка, която сякаш винаги витаеше около него, въпреки солидните дози одеколон „Олд спайс“; а може би се дължеше на факта, че той бе най-богатият човек в града. Ридър бе продал кланицата за пуйки на „Гро-Бейн продъктс“ и бе останал като директор, макар че му бяха подписали един симпатичен дебел чек. Казваше, че „обича работата си“. Лъдуиг смяташе, че по-вероятно бе Ридър да обичаше статуса на „баща на града“, който му придаваше директорството на кланицата.
Ридър приближаваше, без да изпуска репортера из очи, с отпечатана като пощенска марка усмивка на лицето си. От всички хора в града той навярно най-малко бе харесал вчерашната статия за убийството. Лъдуиг се стегна.
Сякаш от никъде дойде спасението — появи се госпожа Бендър Ланг и прошепна нещо в ухото на Ридър. И двамата изведнъж се отклониха встрани. „Този приятел Чонси сигурно вече пристига“, помисли си Лъдуиг. Нищо друго не би накарало Ридър да се забърза толкова.
В цялата трийсет и три годишна история на социалните сбирки за първи път тази година почетният гост не бе избран измежду жителите на Медисин Крийк. Това само по себе си демонстрираше важността, която селището отдаваше на стремежа си да впечатли д-р Стантън Чонси от Канзаския щатски университет. Именно Чонси бе човекът, който до следващия вторник трябваше да реши дали Медисин Крийк щеше да стане опитен полигон от няколко акра генетично променена царевица, или…
Висок, писклив глас наруши хода на мислите му.
— Смит Лъдуиг, как смееш! — обърна се и видя съвсем близо до себе си Клик Расмусън, прическата й „пчелен кошер“ подскачаше току до рамото му. — Как би могло да бъде един от нас?
Той се обърна с лице към нея.
— Виж какво, Клик, не съм казал, че смятам…
— Щом не смяташ — извика Клик Расмусън, — защо тогава го публикуваш?
— Защото е мой дълг да информирам за всички хипотези…
— Какво стана с онези всичките хубави репортажи, които печаташе? „Куриър“ беше толкова хубав вестник.
— Не всички новини са хубави, Клик…
Но тя не искаше да го остави да довърши.
— Ако искаш да печаташ глупости, защо не пишеш за онзи агент от ФБР, който скита из града, задава въпроси, пъха си носа, където не му е работа, пълни ти главата с разни глупашки идеи? Да видим как ще му се хареса тогава! И на всичкото отгоре да изкара отново онази история с Призрачните воини и проклятието на Четирийсет и петимата…
— Във вестника няма нищо за това!
— Не съвсем и не с толкова думи, но като става дума за онези стари индиански стрели, какво друго ще си помислят хората? Само това ни липсва, да възкресяваме онази стара история.
— Моля те, нека бъдем разумни — отстъпи крачка назад Лъдуиг.
Видя в далечината да тръгва към тях жената на Суийд Кейхил — Гладис, готова да се намеси. Беше по-лошо, отколкото си го бе представял.
Изведнъж Мейси се появи сякаш отникъде, масивната й фигура бе облечена в бяла престилка.
— Клик, остави Смити на мира — рече тя. — Добре, че го имаме. Повечето окръзи с нашия размер дори нямат вестник, камо ли всекидневник.