Клик отстъпи крачка назад. Лъдуиг бе двойно благодарен на Мейси, заради неудобното положение, в което се намираха двете жени. Тя бе може би единственият човек в залата, който можеше да възпре Клик Расмусън толкова бързо. Клик хвърли един сърдит поглед на Лъдуиг, след което се обърна към приближаващата Гладис Кейхил и двете се понесоха, шепнейки си, в обратна посока — към масите с пуешко.
Лъдуиг се обърна към Мейси:
— Благодаря ти много. Ти ме спаси.
— Аз винаги се грижа за теб, Смит — намигна му тя и се върна към масата за разфасоване на печеното.
Лъдуиг понечи да я последва, но усети, че залата се смълчава. Всички погледи се обърнаха към вратата. Лъдуиг инстинктивно ги последва. Там, на фона на златистото небе, се очертаваше фигура в черно.
Пендъргаст.
Имаше нещо определено зловещо в начина, по който агентът от ФБР се спря на прага на вратата и яркото слънце очерта силуета на строгата му фигура, досущ като каубой стрелец при влизането му в кръчмата салуун. След това той бавно закрачи напред, обгръщаше с поглед тълпата, докато не улови погледа на самия Лъдуиг. Пендъргаст веднага промени курса и се плъзна в тълпата към него.
— Добре, че ви видях господин Лъдуиг — каза той. — Не познавам никого тук, освен вас и шерифа, а и не мога да очаквам заетият шериф да отдели време за запознанства. Хайде, водете, ако обичате.
— Да водя ли? — повтори Лъдуиг.
— Трябва да ме представите, господин Лъдуиг. Там, откъдето произхождам, е социална грешка човек да се представя сам, вместо да го запознават. А като издател, редактор и главен репортер на „Край каунти куриър“, вие познавате всички в града.
— Мисля, че е така.
— Отлично. Да започнем ли с госпожа Мелтън Расмусън? Разбрах, че тя е една от водещите дами.
Лъдуиг едва не се задави. Тъкмо Клик Расмусън, от която току-що се бе избавил! Усети как силно му прималява, докато оглежда залата. Ето я Клик на една от масите с пуешко, заедно с Гладис Кейхил и цялата обичайна банда.
— Насам — каза той и закрачи с тежка стъпка.
С приближаването им бъбренето на дамите секна. Лъдуиг видя как Клик погледна Пендъргаст и изражението й бе самата неприязън.
— Бих искал да ви представя… — започна Лъдуиг.
— Много добре знам кой е този мъж. И мога да кажа само едно…
Тя спря изведнъж, както изведнъж се поклони Пендъргаст, взе ръката й и я приближи по френски маниер на един инч от устните си.
— Много се радвам, госпожо Расмусън. Казвам се Пендъргаст.
— Боже мой — прошепна Клик. Ръката й омекна в неговата.
— Доколкото разбрах, госпожо Расмусън, украсата е ваше дело.
Лъдуиг се запита откъде ли Пендъргаст бе научил тази малка клюка. Южняшкият му акцент сякаш се бе сгъстил до консистенцията на меласа; гледаше напрегнато Клик със странните си очи.
— Да, така е — отвърна тя.
— Очарователна е.
— Благодаря ви, господин Пендъргаст.
Пендъргаст се поклони още веднъж, като все още задържаше ръката й.
— Слушал съм много за вас и се радвам, че сега се запознахме.
Клик се изчерви отново, този път още по-силно. А докато го правеше, Мелтън Расмусън, който бе наблюдавал случката отдалеч, бързо довтаса.
— Виж ти, виж ти — рече сърдечно той, протегна ръка и застана между пълничката си изчервена жена и Пендъргаст. — Добре дошли в Медисин Крийк. Аз съм Мел. Мелтън Расмусън. Разбирам, че обстоятелствата биха могли да бъдат и малко по-радостни, но мисля, че ще намерите канзаското гостоприемство на Медисин Крийк все така топло, каквото винаги е било.
— Аз вече го усетих, господин Расмусън — рече Пендъргаст и раздруса ръката му.
— Откъде сте, Пендъргаст? Не мога да определя акцента.
— От Ню Орлийнс.
— А, великият град Ню Орлийнс. Истина ли е, че там ядат алигатори? Чух, че вкусът им бил като на пилешко.
— По мое мнение вкусът им е по-скоро като на игуанско или на змийско, отколкото на пилешко.
— Ясно. Е, аз ще се придържам към пуешкото — отвърна Расмусън през смях. — Минете някой път през магазина ми да хвърлите едно око. Винаги сте добре дошъл.
— Много сте любезен.
— И така — каза Расмусън и приближи малко, — какви са новините? Някакви нови следи?
— Правосъдието никога не спи, господин Расмусън.
— Вижте, аз си имам собствена хипотеза. Искате ли да я чуете?
— Много ще се радвам.
— Убиецът е онзи тип, който лагерува край реката. Гаспариля. Струва се да го огледате. Странен тип, винаги е бил такъв.
— Чакай, Мел — сгълча го Клик. — Знаеш, че години наред идва тук и никога не се е забърквал в никакви неприятности.
— Човек никога не знае кога някой ще изперка. Защо кампира там, покрай реката? Градът не му ли стига?