Въпросът увисна във въздуха. Клик се бе вторачила покрай съпруга си, устата й бе зяпнала, оформяйки перфектно „О“. Лъдуиг чу как сред хората мина тих шепот. Тук-там изръкопляскаха. Обърна се и видя Арт Ридър и шерифът да съпровождат мъж, когото не можа да познае. Беше нисък и слаб, с късо подстригана брада и бе облечен в светлосин костюм на райе. След него вървяха госпожа Бендър Ланг и неколцина от другите видни дами на града.
— Дами и господа, приятели и съграждани от Медисин Крийк! — избуча гласът на Арт Ридър. — За мене е голямо удоволствие да ви представя тазгодишния почетен гост, доктор Стантън Чонси от Канзаския щатски университет.
Думите му бяха последвани от бурни аплодисменти и няколко пронизителни изсвирвания с уста. Мъжът на име Чонси кимна веднъж на публиката, след което й обърна гръб и заговори с Ридър. Аплодисментите бавно стихнаха до пълна тишина.
— Господин Лъдуиг — рече Пендъргаст, — там, в дъното, има една група господа…
Лъдуиг погледна в указаната посока. Четирима-петима мъже в работни комбинезони пиеха лимонада и разговаряха помежду си с приглушени гласове. Вместо да ръкопляскат като останалите, те гледаха към Чонси с присвити очи.
— О, това са Дейл Естръм и останалите от фермерския кооператив — отвърна Лъдуиг. — Последните мохикани от „Умирай трудно“. Те са единствените, които не са продали земите си на големите селскостопански конгломерати. Все още имат собствени ферми около Медисин Крийк.
— И защо не споделят добрите чувства на града?
— Фермерската кооперация отхвърля генетично модифицираната царевица. Те смятат, че при опрашването ще се съсипе и тяхната реколта.
— Бих искал да ме запознаете с още неколцина души, ако нямате нищо против — каза Пендъргаст. — Например — с проповедника.
— Разбира се. — Лъдуиг огледа публиката, най-сетне откри пастор Уилбър, подреден сам на опашката за пуешко. — Насам.
— Разкажете ми първо за него, ако обичате.
Лъдуиг се поколеба, не желаеше да говори лошо за никого.
— Пастор Уилбър е тук от най-малко четирийсет години. Добронамерен е. Само че… — тук Лъдуиг се запъна.
— Да? — изви глас Пендъргаст. Лъдуиг усети как светлите му очи го фиксират по най-обезпокоителен начин.
— Предполагам може да се каже, че е малко закостенял. Всъщност не е наясно с онова, което става, или не става напоследък в Медисин Крийк. — Замълча за миг и продължи: — Има хора, които смятат, че по-млад, по-енергичен проповедник би помогнал да се съживи градът, да накара младите да не заминават. Да запълни духовната пропаст, която се е отворила тук.
— Разбирам.
Проповедникът вдигна глава, когато приближиха. Както винаги на върха на носа му бяха кацнали очила за четене, независимо дали четеше нещо или не. Лъдуиг смяташе, че го прави, за да изглежда по-учен.
— Пастор Уилбър? — рече той. — Бих искал да ви представя специален агент Пендъргаст от ФБР.
Уилбър пое протегнатата му ръка.
— Завиждам ви, пасторе — каза Пендъргаст. — Да служиш на душите на такава общност като Медисин Крийк.
Уилбър погледна благо Пендъргаст.
— Понякога това е плашеща отговорност, да бъдеш облечен с доверието на толкова хора, господин Пендъргаст. Но аз се лаская, че ги напътствам добре.
— Животът тук изглежда добър — продължи Пендъргаст, имам предвид за Божий човек, като вас.
— Бог се е погрижил и да ме благослови, и да ми прати изпитания. Ние всички сме подвластни на проклятието на Адам, но може би човекът в свещенически одежди го споделя повече от всички.
Лицето на Уилбър придоби свято, почти мъченическо изражение.
Лъдуиг позна това изражение: Уилбър щеше да се впусне в излияние на любимите си поетични откъси.
— Уви — започна Уилбър — какво помага с непрестанна грижа за простата и незначителна работа на пастира? — Погледна Пендъргаст през очилата си с видимо задоволство.
— Милтън, разбира се.
— Разбира се. „Лисид“.
Уилбър леко се изненада.
— Да, мисля, че сте прав, да.
— Хрумна ми друг стих от тази елегия: Гладните овце вдигат очи, но няма кой да ги нахрани.
Последва кратко мълчание. Лъдуиг гледаше ту единия, ту другия, несигурен каква искра бе минала току-що помежду им, ако изобщо бе имало такава искра.
— Аз… — примигна Уилбър и спря несигурно.
— Очаквам с нетърпение да се видим отново в църквата в неделя — намеси се отново плавно Пендъргаст и улови още веднъж ръката на Уилбър.
— Ах да, да, аз също — отвърна пасторът, като в тона му все още се усещаше нотката на изненада.