— Извинете! — Усиленият през уредбата бучащ глас на Арт Ридър отново надделя над вземащите връх разговори между хората. — Дами и господа, ако всички вие бъдете така любезни, нашият почетен гост би искал да каже няколко думи. Доктор Стантън Чонси?
Хората оставиха вилиците и насочиха вниманието си към дребния човек в костюма на райе.
— Благодаря ви — каза мъжът. Изправи се и сключи пръсти като за бдение. — Казвам се Стантън Чонси. Доктор Стантън Чонси. Представлявам селскостопанския факултет на Канзаския щатски университет. Но вие разбира се, знаете това.
Гласът му бе висок, а маниерът му на говорене — толкова стегнат и точен, че думите прозвучаха прекалено отчетливи.
— Генетичното усъвършенстване на царевицата е сложна тема, такава, че не бих могъл да я изясня на подобна сбирка — започна той. — Тя изисква известни познания в определени дисциплини като органичната химия и биологията на растенията, каквито човек не би могъл да очаква от аматьорска аудитория. — Изсумтя и продължи: — Ще се опитам обаче този следобед да ви запозная с основните положения.
Сякаш като един всички присъстващи в залата се свиха като попарени. Всички затаиха дъх. Ако бяха очаквали да чуят възхвала на града им или на социалната сбирка или дори — можеше ли да се надява някой на това? — на решаващата дума на Чонси за решението му, те бяха напълно разочаровани. Вместо това той се впусна в обяснения за различните видове царевица, толкова подробни, че се изцъклиха очите и на най-ентусиазираните фермери. На Лъдуиг дори му се стори, че Чонси се опитваше да бъде колкото е възможно по-досаден. Приглушените разговори се възобновиха; вилиците с картофено пюре и пуйка със сос тайничко намираха нечии усти; малки групи хора започнаха да щъкат напред-назад край стената в дъното. Дейл Естръм и групата на фермерския кооператив стояха в дъното със скръстени ръце и мрачни лица.
Смит Лъдуиг изключи от съзнанието си бръмчащите гласове и огледа залата. Въпреки всичко той харесваше атмосферата на социалната сбирка на малкото градче — собствената му провинциалност, фактът, че събираше цялото общество, дори караше хора, които не се обичаха, да оценяват събитието и да бъдат цивилизовани. Това бе една от причините да не поиска никога да замине — дори след като жена му се спомина. Човек не можеше да се чувства изгубен в Медисин Крийк. Тук се грижеха за хората, никой не бе забравен, всеки си имаше своя дом. Не бе като Ел Ей, където старите хора умираха всеки ден сами и лишени от обич. Дъщеря му се обаждаше често напоследък, караше го да се премести по-близо до нея. Но той нямаше да го стори. Дори и след като затвореше вестника и се пенсионираше. За добро или за зло той щеше да свърши дните си в Медисин Крийк и щеше да бъде погребан в гробището край „Дийпър роуд“, до жена си.
Погледна часовника си. Какво бе предизвикало тези мисли за тленността? Трябваше да спази графика, нищо, че бе въведен от самия него, и беше вече време да си върви у дома и да си напише материала.
Измъкна се незабелязано до отворените врати в коридора. Зад тях късното следобедно слънце осветяваше обширната морава на църквата. Жегата си беше същата, покрила със задушаващо одеяло тревата, паркинга и царевичните полета. Ала въпреки жегата — всъщност въпреки всичко, — част от Смит Лъдуиг чувстваше облекчение. Можеше да си изпати и по-зле от своите съграждани: за това трябваше да благодари на Мейси, а може би и на Пендъргаст. И погледнато от по-малко егоистична гледна точка, можеше да напише оптимистичен репортаж за социалната сбирка, без да се преструва. Тя бе започнала малко мрачно — със стоическото чувство, че шоуто трябва да продължава, независимо от всичко. Но мракът и потиснатостта се бяха разсеяли. Градът отново си беше същият и дори безсмислената лекция на Чонси, която още кънтеше зад гърба му, не можеше да промени това. Трийсет и третата годишна социална сбира „Гро-Бейн — печена пуйка“ бе пълен успех.
Лъдуиг пое бавно и дълбоко дъх и се огледа от стъпалата на църквата. И след това изведнъж замръзна наместо.
Един по един и хората около него започнаха да се взират през дървената врата. Последваха ахкания, тих шепот. Досущ като електрически ток шепотът започна да прескача от човек на човек, навлезе в самата зала, увеличи силата си и заплаши тълкуванията на Чонси за променените генетично царевични кочани.
— Какво има? — попита Чонси, като прекъсна изречението си по средата. — Какво става?
Никой не отговори. Всички погледи бяха фиксирани в хоризонта отвъд вратите на църквата, където на фона на жълтеникавото небе във все по-тесни кръгове се виеше ято лешояди.