На терасата стояха двамата мъже, които ги бяха проследили през изоставеното село. Остин застана пред Карина, за да я защити. Мъжете запристъпваха бавно към двамата. В този момент вратата на харема се отвори с трясък и на терасата излязоха хората на Бък с пистолети в ръце. Яркото слънце ги заслепи и не видяха как турците вадят изпод саката си пистолети със заглушители. От оръжията се чу лек пукот почти в един и същ миг. Хората на Бък се свлякоха на терасата.
Единият турчин задържа пистолета си насочен към вратата, а другият хвана Остин за ръката.
– Хайде – каза той. – Всичко е наред. Ние сме приятели.
После потупа дружелюбно Остин по рамото, намигна на Карина и ги подкани да тръгнат след него. Другият мъж тръгна зад тях. Говореше по телефона и често поглеждаше през рамо, за да види дали ги следят.
Когато влязоха в достъпната за посетителите част на двореца, турците скриха пистолетите и тръгнаха напред през лабиринт от сгради и дворове, който водеше към портата на двореца. На улицата отпред ги чакаше сребрист мерцедес със запален двигател. По-високопоставеният от двамата турци отвори вратата до шофьора, а Остин и Карина се качиха на задната седалка и установиха, че там вече има някой.
Старият им приятел Джемил се усмихна и даде с благ глас нареждане на шофьора. Мерцедесът се отдалечи от дворцовия комплекс и се вля в уличното движение на Истанбул.
– Значи това са били ваши хора? – попита Карина.
– Не се безпокойте. Не ви се сърдят заради гумата, която приятелят ви съсипа. Сами са си виновни. Казах им да ви държат под око, но те са се приближили прекалено много.
– Ще платя за новата гума – обеща Остин.
Джемил се подсмихна. Като истински турчин, обясни той, не можел да отхвърли предложението.
– Извинявам се, ако хората ми са ви стреснали – каза той и обясни, че след срещата във водохранилището чул тревожни слухове. В Истанбул били пристигнали някакви много хладнокръвни наемници. За да не привличат внимание, били влезли в страната невъоръжени и си били набавили оръжия от един местен търговец, приятел на Джемил. По-тревожно обаче било нещо друго: били пристигнали в същия ден като Карина и Остин и били отседнали в същия хотел.
Джемил изпратил хората си да държат приятелите му под око. След като Остин и Карина се отървали от тях в изоставеното село, те се върнали в Истанбул и започнали да държат хотела под око с идеята, че Остин и Карина ще се върнат за багажа си. Проследили Остин от археологическите разкопки до Топкапъ, но го загубили, когато двамата с Карина влезли в харема. Видели, че Бък и хората му влизат след тях, и ги последвали.
Карина залепи на бузата на Джемил голяма целувка.
– Дали ще можем да ви се отблагодарим някога?
– Има начин. Взех едно лошо делово решение, което привлече вниманието на международните власти. Ще ми е от полза, ако потвърдите, че съм почтен човек, ако ситуацията го изисква.
– Разбрахме се – каза Карина.
Бодрият маниер на Джемил се промени.
– В хотела вече не сте на сигурно място. Хората ми ще вземат багажа ви и ще ви преместят в една странноприемница, където можете да останете за през нощта. Имам много приятели в Турция, но хората се купуват и продават и не мога да гарантирам, че ще сте в безопасност дълго време.
– Според мен Джемил казва, че климатът тук вече не е здравословен – обобщи Остин.
– Приятелят ви се изразява много добре – потвърди Джемил. – Съветвам ви да се махнете от Истанбул колкото може по-скоро.
Остин не беше човек, който пренебрегва добрите съвети. Но имаше една недовършена работа. Мерцедесът ги остави на разкопките край Босфора и се разбраха да ги вземе след два часа.
Ханли се намираше в една барака, превърната в консервационна лаборатория. Гипсовите образци лежаха на една маса. На цвят бяха тъмносиви.
– Оцветих релефите, за да изпъкват – обясни Ханли. – Безкрайно интересни отливки. Откъде казваш, че ги имаш?
– Бяха върху една финикийска статуя. Когато се приберем в Щатите, ще ги погледне експерт – отговори Остин.
Ханли се наведе над гипсовото копие от котката, увита около краката на Навигатора.
– У дома си имам три котки, така че това много ми хареса – каза той.
Докато Остин се взираше в спираловидните линии, които представляваха ивиците на котката, погледът му започна да долавя повторяемост, която не изглеждаше случайна. Взе една лупа и се взря в шарките. Почти невидим сред ивиците на котката, там имаше начертан символ „Z“. За разлика от другите, които бяха разположени хоризонтално, този беше обърнат вертикално.