Адриано заобиколи следващата редица рафтове и бебешкото му лице се подаде над книгите.
– Здрасти! – каза той.
Анджела се обърна и видя кръглите сини очи. Опита се да изкрещи, но викът замря в гърлото ѝ.
– Анджела!
Един женски глас току-що бе извикал името ѝ.
Първият инстинкт на Адриано беше да нападне натрапницата. Той се придвижи в посока към гласа. Щеше да събори новодошлата с един удар на пода, бързо да се отърве от нея и да се върне при Анджела.
Зави зад един ъгъл и близо до вратата видя двама души: червенокоса жена и мъж, който бе по-висок дори от него. Появата му сякаш ги стресна, но бързо се съвзеха.
– Къде е Анджела? – попита жената.
Адриано не отговори. Измежду рафтовете обаче се чу ясно скимтенето на Анджела.
Позите ми показваха, че нямат намерение да се предават. Мъжът закрачи към него. Жената понечи да го заобиколи и да мине в гръб.
Адриано не беше свикнал да му се съпротивляват. Ситуацията ставаше сложна. Той се престори, че пристъпва към мъжа, а после се обърна и хукна към изхода в дъното. Натисна един от ключовете за осветление и побягна от стаята.
– Анджела, добре ли си? – попита Гамей. – Ние сме Пол и Гамей Траут.
– Внимавайте! – викна Анджела. – Преследва ме!
Лампите отново светнаха.
Анджела се втурна напред и се хвърли на врата на Гамей. Тялото ѝ се разтърси от ридания.
Пол набързо огледа стаята. После отвори вратата на изхода и излезе в коридора. Всичко беше спокойно. Той се върна в стаята с лавиците.
– Отиде си. Кой беше тоя мръсник?
– Не знам – отговори Анджела. – Убил е Хелън. А после погна мен. Знаеше как се казвам.
– Входната врата беше отключена – отбеляза Пол. – Загубихме се, докато търсехме кабинета ти, а после те чухме да викаш. Казваш, че е убил шефката ти?
Макар че се ужасяваше при мисълта да се върне на местопрестъплението, Анджела ги поведе по коридора към кабинета на Улси. Траут бутна вратата с крак и влезе. Отиде до бюрото и приближи ухото си до зейналата уста на Улси, но нито чу, нито усети дишане. Не очакваше да е жива, особено като се има предвид ъгълът, под който висеше главата ѝ, а и всички тези белези по гърлото ѝ.
Той се върна в коридора. Гамей бе прегърнала младата жена. Тя видя сериозното изражение на съпруга си, извади мобилния телефон и позвъни на 911. После тримата излязоха навън и застанаха до стълбището пред входа, за да чакат идването на полицията.
Патрулната кола се появи след по-малко от пет минути. Двама филаделфийски полицаи слязоха и след разговора си със семейство Траут и Анджела повикаха подкрепление. Извадиха оръжията си. Единият влезе вътре, а другият започна да обикаля сградата.
Адриано се отдели от прикритието си – едно дърво в малкия парк срещу входа на библиотеката. Върху меките му черти играеха червените и сини светлини на полицейската кола. Той погледна с любопитство към високия мъж и червенокосата жена, които бяха прекъснали лова му.
Втора полицейска кола наби спирачки. Появиха се още двама полицаи.
Адриано се стопи сред сенките и се изгуби сред дърветата, без да го забележат. Беше търпелив. Знаеше къде живее Анджела. И когато тази вечер се прибереше у дома, той щеше да я чака.
35.
Остин се намираше в онова особено състояние между съня и будността, когато усети промяна във височината и скоростта на самолета. Отвори очи и надникна през прозореца. Разпозна гоблена от светлини, проснат в краката му.
Карина спеше, отпуснала глава на рамото му. Той я потупа по ръката.
– У дома сме.
Тя се събуди и се прозя.
– Последното, което помня, е, че излитаме от Париж.
– Разказваше ми за плановете си за изложбата.
– Съжалявам – потърка тя очите си, за да прогони съня. – Ще се върна в хотела и ще поспя. Утре сутринта се качвам на влака за Ню Йорк. Трябва да говоря с хората от музея „Метрополитън” за откриването на изложбата.
– Значи смяташ да продължиш с обиколката дори и без Навигатора?
– Нямам друг избор. Да погледнем на нещата от хубавата страна: новината за кражбата на статуята може да привлече още посетители.
Остин се помъчи да намери думи, които да не звучат покровителствено.
– С оглед на миналите събития мислиш ли, че е добра идея да пътуваш сама?
Тя го целуна по бузата.
– Благодаря, Кърт, но само няколко души ще знаят за плановете ми. – Отново се прозя. – Мислиш ли, че още съм в опасност?
Устните на Остин се свиха в напрегната усмивка. Не искаше да я плаши, но тя трябваше да разбере, че продължава да е мишена.
– Нашият приятел Бък каза, че възнамеряват да те отвлекат. Хората, за които работи, имат ръце, които стигат надалеч. Вече го видяхме в Турция.