„Артишок”.
По време на експедицията не стана нужда да използват шифъра, затова сега Луис бе така изненадан. Но реши да отложи въпросите и се зае да дешифрира посланието с ентусиазъм, който влагаше във всичките си начинания. Пред очите му постепенно започнаха да се оформят думи.
„Скъпи господин Луис,
Надявам се, че това писмо ви заварва в добро здраве. Позволих си волността да ви изпратя това съобщение в шифрованата форма, за която се разбрахме навремето, за да съм сигурен, че ще го видят единствено вашите очи и само вие ще решите какво да правите с него. Боя се, че информацията в него, независимо дали е вярна или не, може да предизвика множество страсти и да накара някои хората да навлязат в територия, в която не са достатъчно подготвени да оцелеят, а това ще създаде проблеми с индианците. Разбирам, че влагате цялата си енергия в трудната задача да обуздаете луизианския жребец, но ви моля за помощ при разрешаването на този въпрос.
Луис дешифрира останалата част от съобщението. После се върна към диаграмата на градината. Линиите, хиксовете, кръговете и думите, написани на древен език, започнаха да се подреждат. Това беше карта – и нещо в нея му се стори познато. Луис се зарови сред картите и документите си и най-после откри това, което търсеше.
Взе писалка и хартия и написа кратък отговор – благодари на Джеферсън за съветите му по градинарство и каза, че е намерил идеалното място, на което реколтата може да се развива отлично. После продължи, че двамата с Джеферсън ще си поговорят повече за градинарството, когато Луис отиде във Вашингтон, за да очисти името си. Смяташе да го направи в началото на месец септември 1809 година и увери бившия президент, че веднага ще го уведоми за пристигането си.
Но не бе писано да стане така. През есента Джеферсън получи съобщение от майор Нийли, че Луис е починал от огнестрелни рани, получени на пътеката „Начез”, която минаваше през индианските земи. Беше едва трийсет и пет годишен.
Загубата на този надарен млад мъж изпълни Джеферсън с тъга и с някакво особено тягостно усещане. Сякаш над индианските речници тегнеше някакво древно проклятие. След няколко седмици майор Нийли пристигна в Монтичело заедно с младия роб на Луис. Докато Нийли се освежаваше след ездата, робът свенливо подаде на Джеферсън един пакет и му прошепна няколко думи.
Джеферсън съобщи на прислугата си, че не желае никой да го безпокои, заключи се в кабинета и внимателно разгледа съдържанието на пакета. После направи цялостен писмен анализ на събитията, довели до смъртта на Луис. Зората вече нахлуваше през прозорците, когато той обобщи свършеното в една-единствена дума – заговор. Уверено я подчерта с две черти.
Ами ако списъците с индиански думи наистина са били откраднати, както твърдеше онзи крадец? Ами ако някой знаеше, че в проучванията на Джеферсън се крие ключът към вековна тайна? Ами ако смъртта на Луис не е случайно нападение, а е организирано убийство?
Джеферсън още няколко дни работи в кабинета си почти без да излиза. Когато най-накрая се появи имаше вид на обсебен и размаха лист с инструкции за прислугата си. През нощта под прикритието на мрака се метна на коня и пое нанякъде, следван от каруца, в която се качиха най-доверените му роби. След няколко седмици всички се върнаха уморени и раздърпани, но очите на Джеферсън блестяха триумфално.
Той се замисли за последствията от откритието си. Беше направил всичко по силите си, за да предпази Съединените щати от покварата на смъртоносния съюз между църква и държава, довел до религиозните войни, които от векове раздираха Европа. Боеше се, че ако тази информация стане публична, може да разклати крехките основи на младата държава и дори да я унищожи. Без да губи време за къпане и преобличане, Джеферсън се втурна в кабинета си и написа дълго писмо до своя стар приятел Джон Адамс. Докато запечатваше плика, на умореното му лице трепна усмивка.
И той можеше да заговорничи не по-зле от всеки друг.
1 Легендарно библейско място, откъдето по времето на цар Соломон се внасяло сребро, злато, маймуни и пауни. – Б. пр.
1.
Багдад, Ирак, 2003 година
Младата италианка Карина Мечади беше бясна. От нея хвърчаха искри като от римска свещ. Очите ѝ гневно обхождаха отломките, пръснати по пода на работните кабинети в Иракския национален музей – разпилени папки и листове, сякаш завихрени от вихрушка, разбити на трески бюра и столове, изпочупена техника... Безсмислието на това унищожение ѝ вдъхваше ужас.