– И защо така, Телма? – попита Остин.
– Хъч познаваше всички потънали кораби и лодки в залива. Беше се гмуркал до не един и два от тях. Беше историк аматьор. Правеше купища проучвания. Никъде нямаше данни, че в тази част на залива някога е потъвал кораб.
– Изобщо ли не ви каза къде се намират отломките? – попита Дзавала.
– Устата на съпруга ми беше заключена по-здраво от чесапийкска стрида. Просто беше много старомоден. Смяташе, че жените са клюкарки по природа. Обеща, че ще ми каже, след като ми извади малко злато.
– Какво го е накарало да реши, че сред тези отломки има злато? – попита Остин.
– Много хора не знаят, че някога в целия тукашен район е имало златни мини. Мериленд, Вирджиния... Чак до Пенсилвания.
– Не се учудвам. Самият аз разбрах едва миналата година, че районът около Чесапийк е бил място с много златни мини – каза Остин. – Натъкнах се на един бар „Златна мина” в Мериленд и открих, че е наречен на една изчерпана златна мина недалеч от него.
– Съпругът ви е предположил, че част от това злато някак си се е озовало на кораба? – попита Дзавала.
– Не беше само предположение, хубавецо – подръпна тя верижката на врата си. На нея имаше златна висулка с форма на конска глава. – При първото си гмуркане откри това. Подари ми го и обеща, че ще има още. – Въздъхна тежко. – О, Хъч! – промълви. – За мен ти беше по-ценен от всякакви съкровища!
– Съжалявам, че ви връщам към тези спомени – каза Кърт.
Ведрата усмивка отново грейна.
– Не се притеснявайте, Кърт. Съжалявам, че не успях да се овладея.
Дзавала имаше въпрос.
– Ние двамата с Кърт едва успяхме да извадим шлема от водата. А с прикрепен нагръдник е още по-тежък. Чудех се как съпругът ви е успявал да си го слага и сваля сам.
– О, не беше сам! Когато откри кораба, работеше с един моряк, Том Лоури, затова трябваше да го посвети в тайната. Том стана негов помощник при гмуркането. Хъч му обеща да разделят поравно всичко, което открият.
– Жив ли е още Том? – попита Остин.
– Онзи кораб уби и него – отговори Телма. – От бреговата охрана се досетиха, че Хъч е загазил там долу. Може би маркучът му за въздух се е оплел. Том беше силен като бик, но нямаше плочки и си обичаше биричката, ако схващате какво имам предвид. Беше неимоверно предан на Хъч. Предполагам, че се е навел над ръба, без да мисли, паднал е и се е удавил.
– Не би ли трябвало бреговата охрана да намери лодката, хвърлила котва до отломките? – попита Остин.
– Изви се внезапна буря. Лодката се откъснала от котвата и морето я понесло. Откриха тялото на Том и лодката на километри разстояние от мястото, на което се гмуркаше Хъч. Продадох лодката на един от приятелите на Хъч и по-късно се омъжих за него.
– Казахте ли на някого за съкровището?
Тя енергично поклати глава.
– Дори и на бреговата охрана не казах. Онзи кораб носеше лош късмет. Вече беше убил двама души. Не исках пак да стана вдовица – нито аз, нито някоя друга жена в града.
– Колко пъти се е гмуркал Хъч? – попита Дзавала.
– Отиде там два пъти. – Тя попипа верижката на врата си. – Първия път намери висулката. Втория... ами, сигурно се е гмурнал пак, след като намери делвата.
Остин остави бирата си.
– Каква делва, Телма?
– Стара. От глина. Зеленикавосива, със запечатан отвор. Намерих я в в лодката. Навярно Хъч и Том са я оставили там. Все още е покрита с водорасли. Прекалено е лека, за да има вътре злато, но така и никога не изпитах желание да я отворя. Реших, че отвътре ще изтече още лош късмет. Като от кутията на Пандора.
– Може ли да видим делвата? – попита Остин.
Телма изглеждаше смутена.
– Иска ми се да бяхте дошли по-рано. Преди няколко дни я дадох на един човек, който мина оттук. Каза, че пишел книга и чул клюките из града за Хъч и потъналия кораб. Когато му казах за делвата, попита дали може да я вземе и да я даде да я видят на рентген. Съгласих се.
– Този човек случайно да се казва Саксън? – попита Остин.
– Точно така. Тони Саксън. Хубав мъж, но не колкото вас. Познавате ли го?
– Бегло – усмихна се със съжаление Остин. – Спомена ли къде е отседнал?
– Не – отговори тя след минутен размисъл. – Нали не съм му издала нищо ценно? Тази къща има нужда от много ремонти.
– Най-вероятно не сте – успокои я Остин. – Но шлемът е ваш и струва цяло състояние.
– Достатъчно, за да ремонтирам тази съборетина и да я боядисам? – попита тя.
– Може дори да ви останат пари за няколко каси „Стела Артоа” – увери я Остин.