– Лабораторните резултати могат да се фалшифицират.
– Така е. Но тези не са – усмихна с той. – Затова не смятайте, че ви държа затворена. По-скоро става въпрос за семейно събиране. При първата ни среща ми казахте, че бихте искали да вечеряте с мен. Ще вечеряме в шест часа.
Докато Балтазар се отдалечаваше, Карина извика:
– Чакайте!
Балтазар не беше свикнал някой да му дава заповеди. Той се обърна и по лицето му премина гневна искра.
– Да, госпожице Мечади?
Тя задърпа роклята си. Щом Балтазар смяташе, че е потомка на царица, значи щеше да се държи като царица.
– Това не ми харесва. Искам си моите дрехи!
Той кимна.
– Ще ви ги изпратя.
А после се отдалечи и изчезна през една от вратите във вътрешността на къщата.
Карина остана в двора, онемяла от смайване. Не знаеше какво да прави. Камериерът се приближи и докато раздигаше масата, съобщи:
– Господин Балтазар казва, че сте свободна да се върнете в стаята си.
Напомнянето, че е затворничка, я изтръгна от унеса ѝ.
Тя се обърна, мина през вратата, тръгна по коридора и влезе в стаята си. Това, което доскоро ѝ приличаше на затвор, сега сякаш се бе превърнало в спасително убежище.
Карина затвори вратата и се облегна на нея. Стисна клепачи, сякаш по този начин можеше да се пренесе на друго място.
Изключено беше да е от една кръв с тази отвратителна змия в човешки облик.
Самото му присъствие я отвращаваше и плашеше.
Още повече обаче я ужасяваше възможността историята да се окаже вярна.
41.
Професор Маккълоу поздрави посетителите си на стъпалата на ротондата на Вирджинския университет – сградата с червени тухли и широк купол, построена по проектите на Джеферсън, в които се долавяха отражения от Монтичело и от Пантеона в Рим. Професорът предложи да ги разведе из заобиколените от дървета покрити галерии, чиито колони затваряха в четириъгълник голямата терасирана морава.
– Мога да ви отделя двайсет минути, преди да хукна за часа си по етика – каза Маккълоу – едър солиден мъж, чиято сива брада приличаше на туфи испански мъх. Бузите му бяха червени като ябълки и той вървеше с клатушкане, подобаващо повече на пенсиониран моряк, отколкото на учен. – Трябва да ви кажа, че силно ме заинтригувахте, когато се обадихте и попитахте за Обществото на артишока.
– Очевидно това общество е нещо като загадка – отбеляза Гамей, докато минаваха покрай павилионите, обградили зеленото пространство.
Маккълоу се закова на място, както си вървеше.
– Наистина е загадка – съгласи се той. – Натъкнах се на него, докато подготвях изследване за етиката на тайните общества.
– Интересна тема – отбеляза Пол.
– И аз така си помислих. Няма нужда да си част от заговор, който цели власт над целия свят, за да се усъмнят в етичността ти. Дори членуването в най-невинните организации може да предизвика нежелани ефекти. Те срещу нас, странни ритуали и символи, елитарност, вяра, че само те знаят каква е истината. В много такива общества могат да членуват само мъже. Някои страни, като Полша, например, са забранили тайните организации. В единия край на спектъра стоят всевъзможни тайни братства, в другия са нацистите.
– Какво ви накара да се заинтересувате от тайните общества? – попита Пол.
Маккълоу продължи да крачи напред.
– Вирджинският университет е прочут с тайните си организации. Тук, в кампуса, имаме над двайсет тайни общности. При това говорим само за тези, за които знам.
– Чела съм за Обществото на седемте – обади се Анджела, която, изглежда, разполагаше с неизчерпаем запас от секретна информация.
– О, да! Седемте са толкова тайни, че разбираме, че някой е бил техен член само когато умре и некрологът му се появи в публикациите на университета. Украсяват гроба му с венец от черни магнолии във формата на числото седем. Университетската камбана бие на всеки седем секунди в продължение на седем минути и седмият акорд е дисонансен.
– Джеферсън бил ли е член на някоя от тези групи? – попита Гамей.
– Присъединил се е към Обществото на плоските шапки, когато е посещавал „Уилям и Мери”1. По-късно Обществото се превърнало в Клуб на плоските шапки.
– Необикновено име, а? – подметна Гамей.
– По онова време студентите носели академични плоски шапки постоянно, не само при завършване.
– Като Хари Потър – кимна Анджела.
Маккълоу се подсмихна.
– Доколкото знам, „Плоските шапки“ си нямат „Хогуортс”, но пък си имат тайно ръкостискане. Навремето редовно са се срещали и са си говорели. Джеферсън признава, че, да го цитирам, обществото няма „никаква полезна цел”.