Гамей върна професора обратно към темата.
– Можете ли да ни кажете какво знаете за Обществото на артишока? – попита тя.
– Съжалявам, че се отплеснах. Правех проучвания за доклада си в университетската библиотека и се натъкнах на една стара вестникарска статия. Един репортер твърди, че докато яздел към Монтичело с надеждата да вземе интервю от бившия президент, видял как Джон Адамс излиза от една карета пред къщата.
– Събиране на бащите основатели? – предположи Пол.
– Репортерът не могъл да повярва на късмета си. Джеферсън обаче настоял, че репортерът бърка. Бил се срещнал със собственика на една плантация, който се бил отбил, за да обсъдят новите реколти. Репортерът попитал какви са тези реколти, а Джеферсън се усмихнал и отговорил: „Артишок.” Репортерът писал за разговора и споменал, че приятелят на Джеферсън прилича на Адамс.
– Кой пръв е предположил, че Обществото на артишока наистина е съществувало? – попита Анджела.
– Боя се, че виновникът съм аз – призна Маккълоу и на червендалестото му лице се появи смутено-глуповато изражение.
– Не разбирам – каза Гамей.
– Тръгнах по линията „Ами ако е вярно?” Да допуснем, че описаната среща наистина се е състояла. Защо бащите основатели биха се събрали? В онези времена пътуването не е било лесна работа. Написах хумористична статия в университетската преса въз основа на тази история и на факта, че във Вирджинския университет открай време гъмжи от какви ли не тайни общества. Бях забравил за нея, докато приятелят ви, писателят, не ми позвъни миналата седмица. В Американското философско общество се натъкнал на писмо на Джеферсън за артишока. Пуснал търсене в гугъл и намерил моята статия.
– Анджела работи във Философското общество – каза Гамей. – Точно тя откри писмото.
– Какво съвпадение! – отбеляза Маккълоу. – Същото казах и на господин Никърсън.
– Кой е господин Никърсън? – попита Гамей.
– Каза, че работи в Държавния департамент. Интересува се от историята на Джеферсън, прочел статията ми и се зачудил какво ли още знам. Каза ми, че се кани да се разрови, но така и не ми се обади пак. Стокър се обади миналата седмица. А после вие. – Той си погледна часовника. – По дяволите! Всички тези неща са много интересни, но стана време за часа ми.
Пол му подаде визитната си картичка.
– Моля ви, ако се сетите още нещо, обадете ни се.
– Добре.
– Благодарим за помощта – каза Гамей. – Няма да ви задържаме повече.
Маккълоу се ръкува с всички и се заклатушка към лекцията си.
Пол проследи с поглед отдалечаващият се през моравата професор.
– В папката, която ни изпрати в Уудс Хол, Кърт споменава, че човек от Държавния департамент на име Никърсън го помолил да се разрови във финикийската загадка. Срещнал се с него на някаква стара яхта на Потомак.
– Спомням си името. Мислиш, че е същият човек?
Пол вдигна рамене и извади мобилния си телефон. Порови се в него, докато накрая намери номера на един служител от Държавния департамент, с когото бе работил по проблеми от областта на океанската юрисдикция. Затвори само след секунди.
– Никърсън е заместник-секретар. Приятелят ми от „Фоги Ботъм” не го познава лично, но казва, че е вътрешен човек и винаги оцелява. Смятат го за гениален, но ексцентричен. Живее на някаква антична яхта на Потомак. Даде ми името на клуба, но не и на яхтата. Какво ще кажете, докато се прибираме, да се отбием на Потомак?
– Няма ли да стане по-бързо, ако знаем името на яхтата? – попита Анджела.
– Ако обичахме да правим нещата по лесния начин – отговори Пол, – нямаше да работим в НАМПД.
Търсенето на яхтата на Никърсън се оказа по-трудно от очакваното.
Цял куп яхти можеха да минат за стари, но само една – моторница на име „Лавли Лейди” – отговаряше на описанието „старинна”.
Пол слезе от хъмвито и се отправи към яхтата. Палубата беше пуста, наоколо не се забелязваха никакви признаци на живот. Той мина по мостчето и на няколко пъти извика: „Здрасти!”
Никой на яхтата не отговори, но един мъж подаде глава от една каюта на съседния крузер.
– Ник не е на борда – каза той. – Преди известно време отиде някъде.
Пол му благодари и тръгна обратно към колата. По пътя погледна отново към името на лодката и забеляза, че напречната греда е по-бяла от останалата част на корпуса. Върна се при съседа на Никърсън и го попита дали името на яхтата не е било сменено наскоро.
– Всъщност да – отговори мъжът.
След няколко минути Пол седна зад волана.