– Къде е Кърт? – попита Саксън.
– Повикаха го неочаквано – отговори Дзавала и прикри опасенията си за мисията на Остин с ведра усмивка.
– Жалко! – измърмори разочарован Саксън. – Ще пропусне веселбата, когато открием мината.
– Доста си самонадеян – подметна Пол.
– Джо знае от опит, че си падам по грандиозните изявления. В моята професия рекламата е част от занаята – призна Саксън. – Но се кълна в гроба на Савската царица, че ще да стигнем до мината. Сега ще ви покажа как.
Саксън отиде до колата и пусна задния подвижен капак. Отвори очуканото си куфарче и извади от него дебело тесте листa.
– Доста си се потрудил – отбеляза Дзавала.
– Две не виждам – цяла нощ правих проучвания – отговори Саксън. – Но си струваше. Това е топографска карта на местността, която ни интересува. А тази диаграма показва стария маршрут на железницата, която е обслужвала въглищните мини. Джо навярно вече ви е казал – обърна се той към двамата Траут, – но онова, което ме насочи към това място, бяха упоритите слухове за легендарна златна мина и индиански пещери-гробници. Това е Пътят на златната мина, който минава през планините през едно изоставено село, наречено Голд Майн1.
Траут огледа дърветата, които заобикаляха пистата. Големите му кафяви очи примигнаха, както се случваше често, когато се замислеше дълбоко.
– Простете научния ми скептицизъм – каза той с типичната безцеремонност на човек от Нова Англия, – но ми е трудно да повярвам, че финикийците са преплавали половината свят и са открили златна мина в нашата прекрасна пенсилванска провинция.
– Скептицизмът е здравословен – успокои го Саксън. – Но трябва да вземете предвид контекста. Сега виждаме утъпкани пътеки, тихи селца и ферми. Тази земя обаче някога е била обитавана от поне пет племена, които са живели в двайсет села. През 1600 година, когато европейците са преоткрили това място, по тези хълмове и долини са живели почти седем хиляди индианци съскуеханок.
– Каква е вашата теория? – полюбопитства Гамей.
– Вярвам, че финикийски разузнавателен кораб, който е търсел мед, е чул за златото от индианците. С организационните си умения финикийците може да са наели местните жители да разработят мината, да пречистят златото и са начертали сухопътни и морски маршрути за транспортирането му до дома.
– Трудно, но не невъзможно – кимна Траут. – Да разбирам ли, че сте убеден, че наистина можете да ни заведете до мината?
– Мога да ви заведа дотам, където мисля, че се намира. Мятайте се в колата и да тръгваме.
Бързо прехвърлиха чантите от хеликоптера в колата. Саксън пое от летището по един криволичещ черен път. След няколко мили се отклони от него и подкара по едва различим път през гората.
– Добре дошли в Пустошта на свети Антоний – обяви той, докато колата хлътваше и изскачаше от кратерите на многобройните дупки. – Това е вторият по големина район без път в Пенсилвания. През него минава пътеката „Апалачи”. Между едната и другата планина има четиринайсет хиляди акра гори.
– Не знаех, че свети Антоний е посетил Северна Америка – обади се Гамей.
– Не я е посещавал. Районът е кръстен на един мисионер на име Антъни Сийфърт. Местните наричат това място Каменната долина. Сега тук е тихо като в гроб, но през деветнайсети век стотици мъже и момчета се трудели във въглищните мини. Имало железопътна линия до село Рош Гап, която по-късно започнала да обслужва курортния град Колд Спрингс. Почти всички си тръгнали, когато работата в мините спряла.
– Казахте „почти” – отбеляза Дзавала.
Саксън кимна.
– Неколцина умни предприемачи измислили начин да се възползват от легендата за златната мина. Построили място, наречено хотел „Голд Стрийм”2. Туристите отсядали в хотела и ходели с лодка в една пещера – в Пенсилвания на всяка крачка има пещери. Черешката на тортата била възможността да промиват пясък и да търсят злато.
– Наистина ли са намирали злато? – попита Гамей.
– Достатъчно, за да са доволни туристите. Хотелът продавал медальони, в които да държиш златния прах. Само че фалирал, след като железницата спряла.
– Този златен прах трябва да е идвал отнякъде – рече замислено Пол.