– Ето защо не видях признаци от насилствено отваряне на вратата – обади се Карина.
– Крадците са влезли тук също като нас, но са забравили да си вземат фенерчета или не са очаквали, че ще им трябват – обясни Назир и вдигна парче изгорял стиропор. – Взели са това от горния етаж и са си светили с него. Стиропорът гори бързо и изпаренията са ужасни. Намерихме на пода връзка ключове. Най-вероятно са ги изпуснали и после не са успели да ги намерят. Пропуснали са трийсет шкафа с най-ценните цилиндрични печати и десетки хиляди златни и сребърни монети. Според грубите ми изчисления изчезналите предмети са около десет хиляди. Но и стотици кутии са останали недокоснати, слава на Аллах.
Минаха един след друг през една врата и се озоваха в по-голямо помещение с антики с всевъзможна големина и форма.
– Това са предметите с предварителна идентификация. Щяхме да ги включим в основната колекция в хода на работата. Някои са тук от години.
– Отпечатъците водят насам – отбеляза Карина.
– Крадците очевидно са мислели, че в тази стая има нещо ценно. Но няма как да разберем дали нещо е изчезнало, преди да прегледаме инвентарните списъци. А и в момента сме прекалено заети с опити да си върнем някои от по-ценните предмети.
– Чух, че имало амнистия – намеси се тя.
– Така е. И това, което стана след амнистията, донякъде възвърна вярата ми в хората. Донесоха ни хиляди предмети, включително маската от Уарка. Предполагам, че връщането на експонати ще продължи, но както знаеш, най-ценните вероятно вече са в ръцете на някой богат колекционер от Ню Йорк или Лондон.
Карина въздъхна. Кражбите очевидно бяха планирани внимателно и подготвяни със седмици. Безскрупулни европейски и американски дилъри приемаха поръчки от богати клиенти за конкретни предмети.
Бизнесът с антики бе станал почти толкова доходоносен, колкото и търговията с наркотици. Главните пазари бяха в Лондон и Ню Йорк. Антики от незаконни разкопки в Гърция, Италия и Южна Америка често се изпираха през Швейцария, където предметите придобиваха законен статут след пет години престой в страната.
Карина стоеше сред празните кутии безмълвна. След миг се обади:
– Може би ще успея да ускоря процеса на амнистия.
– Но как? Вече разгласихме навсякъде за нея.
Тя се обърна към моряка:
– Ще ми е нужна помощта ви, ефрейтор О`Лиъри.
– Заповядаха ми да изпълня всичко, което поискате от мен, госпожо.
Карина се усмихна загадъчно.
– Точно на това разчитах.
2.
Паважът се тресеше под тежестта на двайсет и петтонната бойна машина „Брадли”. Дълго преди да се появи пред очите на минувачите вибрациите по тротоара ги предупреждаваха за приближаването ѝ. Когато машината зави зад ъгъла и се затъркаля по булеварда, един мъж, който вървеше покрай витрините на изоставените магазини, бързо се шмугна в малка странична уличка и се притисна в рамката на малка врата, където щеше да е невидим за нощните светлини на машината.
Мъжът не сваляше поглед от нея, докато шумното чудовище не се скри. Едва тогава той събра кураж и излезе от уличката. Глухият тътен на бомби, който съпътстваше напредването на водените от американци военни части, не се чуваше. За сметка на това в нощния въздух се носеха отделни изстрели, които от време на време прерастваха в престрелки. Явно в битката бе настъпило затишие, докато коалицията и оцелелите защитници обмисляха следващите си стъпки.
Мъжът мина покрай грандиозна, но обезобразена статуя на Саддам Хюсеин, но не спря. Вървя около десетина минути и стигна до малка странична уличка. Извади фенерче-химикалка и под светлината на тънкия му червен лъч огледа една подробна карта на града. После внимателно я сгъна и я прибра в джоба заедно с фенерчето. Без колебание зави по улицата.
Макар че беше едър мъж – над метър и осемдесет – той се движеше през потъналия в непрогледен мрак град безшумно като сянка. Бе развил уменията си да се промъква незабелязано след седмици обучение в лагер, ръководен от бивши членове на френския Чуждестранен легион, американските Делта Форс и британския Отдел за специални операции. Можеше да се промъкне и в най-строго охранявана сграда, за да изпълни мисията си. Макар че беше специалист в занаята си и владееше над десет начина за убийство, предпочитаното от него оръжие си оставаше смазващата сила на огромните му ръце с дебели пръсти.
Беше изминал дълъг път дотук. Живееше със семейството си в едно малко градче в Южна Испания, когато благодетелят му го откри. Нямаше още осемнайсет години и работеше в кланица. Приятно му беше да убива всичко – от пилета до крави, и се опитваше да внесе в работата си поне малко оригиналност, когато можеше. Нещо вътре в него го караше да копнее за по-велики неща.