– Това може да е била кухнята и помещенията за персонала – предположи той.
– Прав си – съгласи се Гамей. – Мисля, че виждам от покрива да стърчи комин.
Спуснаха се над едно плавно нанадолнище, покрито с водна растителност. В края му започваха широки каменни стъпала. Пред тях имаше каменна площадка, пред която някога бяха връзвали лодките за пещерата. Гранитните стълбове все още стояха там. Гамей и Дзавала се гмурнаха в отворената паст, която ги очакваше.
Сталактитите и сталагмитите в пещерата бяха изронени като зъби на старо куче, а езерната растителност криеше някога блестящите им цветове. Невероятните скални образувания загатваха за странния свят, който бе посрещал туристите в началото на миналия век.
След като преплуваха около половин километър срещу леко течение, Дзавала и Гамей стигнаха до края на пещерата. Пред тях се изпречиха огромни скални блокове, които, изглежда, се бяха срутили от тавана. Нямаше как да продължат по-нататък и се върнаха до входа на пещерата. Сега, когато плуваха по течението, стана доста бързо.
След няколко минути излязоха от пещерата и се отправиха отново към хотела. Дзавала мина покрай външната стена на кухнята и стигна до широк портал. Мина през него, следван плътно от Гамей. Помещението, в което се озоваха, бе доста просторно – най-вероятно е било трапезария. Дзавала заплува покрай стените, докато намери врата, и двамата с Гамей влязоха в съседното помещение. Фенерчетата им осветиха празни шкафове и големи мивки. Купчината ръжда в ъгъла можеше да е била готварска печка. Двамата огледаха всеки квадратен сантиметър от пода. Не видяха нищо, наподобяващо капак на отвор.
– Чудя се дали не са ни метнали – в буквалния смисъл – промърмори Дзавала.1
– Не бързай да се предаваш – отговори Гамей. – Старият кухненски служител е бил съвсем конкретен. Дай да видим и тази стая.
Тя преплува през един отвор, голям колкото една четвърт от кухнята. Около всички стени имаше наредени рафтове, което подсказваше, че помещението е било килер. Гамей се спусна надолу, докато маската на лицето ѝ се озова само на сантиметри от пода, и след кратко търсене зърна правоъгълен участък, който стърчеше леко над останалата част от пода. Поизчисти тинята и под нея се показаха панти и ръждясал катинар.
Дзавала бръкна във водонепромокаемата чанта и извади извит лост, дълъг около трийсет сантиметра. Пъхна го под капака и изгнилото дърво се разлетя на парчета. Джо насочи лъча на фенерчето в шахтата. Тъмнината сякаш нямаше край.
– Не те чувам да казваш „Аз пръв” – подкачи го Гамей.
– Ти си по-слаба от мен – отвърна Дзавала.
– Каква съм късметлийка!
Неохотата на Гамей бе само преструвка. Тя беше смел гмуркач и с радост би се сборила с Дзавала за шанса първа да стигне до мината. Но заедно с това се беше гмуркала достатъчно, за да знае, че трябва да бъде извънредно предпазлива. Гмуркането в пещера изисква желязно хладнокръвие. Всяко движение трябва да е премерено и грижливо обмислено.
Дзавала завърза единия край на тънко найлоново въже за крака на един шкаф, а другия – за лоста. Спусна лоста в шахтата, но той не стигна до дъното, дори след като въжето се размота петнайсет метра.
Гамей огледа облицованите с дърво стени на шахтата. Дървото беше меко, но ѝ се струваше, че ще издържи. Отворът беше квадрат със страна около метър – имаше място за кислородната ѝ бутилка, но щеше да мине едва-едва.
Гамей погледна към часовника на ръката си.
– Влизам! – заяви тя.
Гъвкавото ѝ тяло се плъзна в отвора и тя изчезна в черната дупка. Кислородните бутилки закънтяха от ударите по стените и отчупиха от тях парченца дърво, но шахтата остана невредима. Дзавала гледаше как светлината от фенерчето на Гамей избледнява.
– Как е там долу? – поинтересува се той.
– Чувствам се като Алиса в заешката дупка.
– Зайци виждаш ли?
– Още нищо не съм видяла… охо!
Тишина.
– Добре ли си? – попита Дзавала.
– Повече от добре. Измъкнах се от тази теснотия. Сега съм в някакъв тунел или пещера. Слизай! След края на шахтата пропадаш три метра надолу.
Дзавала се пъхна в отвора и скоро беше при Гамей в някакво помещение на дъното на шахтата.
– Мисля, че това е продължение на пещерата с лодките – каза Гамей. – Намираме се от другата страна на падналите камъни.
– Нищо чудно, че управата на хотела се е притеснила. Реката е щяла да отнесе кухненските отпадъци в пещерата с лодките.
Дзавала заплува напред в пещерата, като опипваше с фенерчето си стените наоколо. След няколко минути скалните образувания изчезнаха.