– Намираме се в мина – каза той. – Виждаш ли следите от длета?
– Това може да е било източникът на златото, което са търсели гостите на хотела.
Дзавала насочи фенерчето към мрака пред себе си.
– Погледни!
В стената отляво се виждаше изсечен отвор на тунел.
Двамата поеха натам, за да проучат коридора. Беше висок около три метра и широк към метър и осемдесет. Над главите им се извиваше полукръгъл таван. В стената имаше отвори за факли.
След стотина метра тунелът се пресече с друг под прав ъгъл. Гамей и Дзавала обсъдиха следващата си стъпка. Възможно бе да са в лабиринт. Без въже, по което да се движат, лесно можеха да се загубят. Ограниченото количество кислород в бутилките им можеше да превърне едно грешно решение във фатално.
– Ти решаваш – каза накрая Дзавала.
– Подът на коридора от дясната ми страна е по-изтъркан – отговори Гамей. – Предлагам да тръгнем по него и да изминем сто метра. Ако не намерим нищо, се връщаме.
Дзавала кимна и двамата се гмурнаха в тунела. Плуваха, без да говорят, за да не хабят въздуха. И двамата знаеха, че с всеки удар на краката се приближават все повече към опасността. Любопитството обаче ги подтикваше да продължават. След около петдесетина метра тунелът свърши и те се озоваха в открито пространство.
Таванът и отсрещните стени на помещението бяха отвъд обхвата на фенерчетата им. Бяха стигнали до най-рискованата част от проучването си. Щеше да е лесно да се объркат в това голямо пространство. Решиха да ограничат проучването си до пет минути. Дзавала щеше да се заеме със същинското изследване. В нито един момент от този период единият от тях не биваше да излиза от лъча на другия.
Дзавала пое покрай стената.
– Стига! Не те виждам – предупреди го Гамей.
Дзавала спря.
– Добре. Сега се отдалечавам от стената. Подът е гладък. През това помещение може да са минали много хора. Нищо не подсказва за какво са го използвали.
Гамей отново го спря и той се обърна и влезе в обхвата на лъча ѝ. Тръгна на зигзаг, за да огледа колкото може повече от пространството.
– Виждаш ли нещо? – попита Гамей.
– Ни… чакай!
Джо заплува към някаква безформена маса.
– Излизаш от обхвата ми! – предупреди го отново Гамей.
Светлината на фенерчето ѝ се бе превърнала в зацапана точица. Щеше да е самоубийство да продължи още напред, но Дзавала не можеше да спре точно сега.
– Още един метър.
Тишина.
– Джо, едва те виждам. Добре ли си?
По комуникатора се разнесе развълнуваният глас на Дзавала:
– Гамей, трябва да видиш това! Остави фенера, за да отбелязва тунела, и тръгни по моя лъч. Ще го размахам.
Гамей изчисли, че имат точно толкова въздух, колкото да минат по тунела, да се качат през шахтата и да стигнат до повърхността.
– Нямаме никакво време, Джо!
– Само минутка!
Гамей беше известна с нецензурния си език, но сега запази мислите за себе си. Остави фенерчето на пода и заплува към движещата се светлина. Откри Дзавала до един кръгъл каменен подиум, висок около деветдесет сантиметра и с диаметър около два метра. Повърхността на платформата беше покрита с изгнило дърво и късчета жълт метал.
– Това злато ли е? – попита Гамей.
Джо вдигна към маската ѝ жълто парче метал.
– Може и да е. Виж обаче кое привлече вниманието ми.
Докато отместваше парчетата дърво, Дзавала бе открил метална кутия, дълга около трийсет сантиметра и широка около двайсет. Релефните букви на капака ѝ бяха отчасти покрити от черен слой, който Дзавала забърса с ръкавицата си. Той измърмори някакво възклицание на испански.
Гамей поклати глава.
– Не може да бъде! – промълви тя.
Но не можеха да отрекат това, което виждаха очите им. На капака на кутията беше щамповано име:
ТОМАС ДЖЕФЕРСЪН.
1 Игра на думи: на английски думата shaft може да означава и „шахта”, и „мамя”, „изигравам” – Б. пр.
48.
Конят фучеше към пропастта като боен танк. Остин се мъчеше с всички сили да се задържи на седлото. Усещаше се ужасно тежък от оръжията и бронята си. Единият му крак се бе изплъзнал от стремето. Покритата му с шлема глава подскачаше като на кукла. Щитът му искаше да се изплъзне от ръката. Дългото копие сочеше къде ли не само не и там, където искаше той.
Копитата на Вал трещяха по металния мост. През процепите за очи Остин зърна, макар и размазано, блестящ връх на копие, както и емблемата с глава на бик на туниката на Балтазар. А после конете слязоха от моста и отново се озоваха на тревата.