Корабът се приближаваше към устието на река.
Капитанът викна към моряка на вахта:
– Пригответе се за спускане на платното и предупредете гребците да са готови!
Двама моряци се закатериха пъргаво като маймуни по мачтата. Двама други им метнаха въжета, прикрепени към долните краища на квадратното ленено платно, а те ги изтеглиха и задържаха, за да свият част от него.
Гребците с яки кафяви ръце, подредени в две редици от по двайсет души, вече бяха на пейките си. За разлика от гребците роби, които много кораби използваха, тези, които оттласнаха финикийския съд напред с бързи и точни удари, бяха обучени професионалисти.
Моряците на насочващите гребла вкараха кораба в реката. Макар че преливаше от пролетното разтапяне на снега, плитките ѝ води и бързеи нямаше да позволят на кораба да продължи да се движи срещу течението.
Скитите се наредиха край борда с извадени оръжия. Капитанът стоеше на носа и оглеждаше речния бряг. Видя тревист нос, който се вдаваше навътре в реката, и заповяда на гребците да задържат кораба срещу течението, докато пуснат котва.
Един мускулест мъж с високи скули и лице, набраздено от бръчки като седло от стара кожа, се запъти към капитана. Тарса беше началник на скитите, натоварени със задачата да отговарят за сигурността на кораба и товара му. Скитите бяха прочути с уменията си на ездачи и стрелци, както и с особените си привички.
В битка те пиеха кръвта на враговете си и сваляха скалповете им, за да бършат с тях устите си. Тарса и хората му боядисваха телата си в червено и синьо, къпеха се в парни бани и носеха кожени ризи и панталони с крачоли, напъхани в меки кожени ботуши. Дори най-бедните сред скитите украсяваха дрехите си със златни орнаменти. Тарса носеше малък медальон с изображение на кон, подарък от капитана.
– Ще пратя разузнавателна група на брега – съобщи Тарса.
Капитанът кимна.
– И аз ще дойда.
Каменното лице на скита се озари от усмивка. Като човек, който живееше на сушата, отначало той нямаше голямо доверие в способностите на младия капитан. Но после видя как капитанът управлява големия кораб, видя желязната воля, скрита зад фините аристократични черти и любезните му маниери.
Скитите издърпаха широката лодка, която обикновено се влачеше зад кораба. Тарса и трима от най-коравите му воини скочиха в нея заедно с капитана и двама яки гребци.
Само след минути лодката заора в тревистия нос. Чу се силен стържещ звук. Под тревата имаше каменен пристан. Капитанът върза лодката към нисък стълб, почти скрит под гъсти треволяци.
Тарса заповяда на един от хората си да остане с гребците и заедно с останалите двамата скити и капитана пое по каменния, обрасъл с трева път, който водеше от кея към сушата. Седмици наред бяха прекарали на клатещата се палуба на кораба и сега походката им беше леко несигурна.
Скоро стигнаха до задушен от растения площад, обграден от полуразрушени сгради. Пред входове на пустеещите постройки и по улиците растеше висока трева.
Капитанът си спомни какво беше селището, когато дойде тук за пръв път. На площада кипеше живот. В общите спални живееха стотици работници, които се трудеха в складовете.
Малката групичка методично претърси всички сгради. Навсякъде беше пусто. Уверен, че селището е изоставено, капитанът поведе хората си обратно към реката. Стигна до кея и помаха. Екипажът вдигна котва, а гребците насочиха кораба към пристана.
– Хората ти готови ли са за важната задача, която ни предстои? – обърна се капитанът към Тарса.
Скитът изсумтя утвърдително.
– Моите хора са готови за всичко! – отсече той.
Отговорът му не изненада капитана. По време на дългото плаване беше прекарал дълги часове в разговори с Тарса. Неутолимото му любопитство към хората от всички раси го бе подтикнало да разпита скита за родината и за хората му. Постепенно бе започнал да харесва коравия стар воин въпреки синьочервената кожа и странните му привички.
Привързаха кораба към кея и екипажът спусна широко дървено мостче. По палубата затрополиха копита – моряците изведоха два товарни коня и ги поведоха по мостчето. Отначало животните се уплашиха, но скитите бързо ги успокоиха с кротки думи и шепи подсладено с мед зърно.
Капитанът нареди на неколцина моряци да донесат прясна вода и храна за животните. После слезе в трюма и застана до един сандък, изработен от солиден ливански кедър, който сякаш сияеше на лъчите, които нахлуваха от палубата. Капитанът извика на моряците да внимават много, докато изнасят сандъка от трюма.