Мъжете се подредиха в редица и с викове, парчета горящ плат или кожени ризи, подкараха конете към борда на кораба.
Зад бордовата ограда на другия кораб се бяха строили татуирани траки. Очите им блестяха, предвкусвайки предстоящото клане. Но в този момент обезумелите коне скочиха на палубата на бойния кораб. Разкъсаха редицата на траките и запрепускаха лудо от единия до другия край на кораба, тъпчейки всеки, който се изпречи на пътя им.
Капитанът се прехвърли през оградата, следван от скитите. Един мъж се опита да го спре, но той го прободе с меча си и продължи напред. След него целият екипаж се изсипа на борда на вражеския кораб. Траките объркано се дръпнаха назад пред яростното нападение.
Лицето на капитана беше почерняло от сажди. По дрехите му избиваха кървави петна от няколко леки рани от меч и копие, но нищо не беше в състояние да го спре да стигне до брат си. Мелкарт, който бе изненадан от обрата на битката, бягаше към кърмата на кораба. Менелик изтича по късата стълба до кърмата в чийто ъгъл се свиваше полубрат му.
Този път нищо нямаше да го спре да нанесе смъртоносния удар.
Но в мига, в който мечът му се заби в тялото на брат му, върху главата му се стовари нещо твърдо. Менелик се свлече на палубата и пред очите му се спусна черна завеса.
Когато и последният стон от битката заглъхна, безмълвният свидетел, който се криеше във високите треви, предпазливо излезе и тръгна по брега. Спря недалеч от мястото, където за пръв път зърна чудовището с конска глава.
Наоколо беше тихо. Само водата ромолеше покрай речния бряг, осеян с безжизнени тела. Ловецът обходи мъртвите един по един. Не обърна внимание на златните украшения – интересуваха го по-полезните вещи.
Тъкмо се навеждаше, за да добави още нещо към плячката си, когато чу жалостиво мяукане. Една лепкава топка от жълто-оранжева козина бе забила нокти в овъглена дъска. Ловецът никога досега не бе виждал котка и за миг се замисли дали да не я убие. Но се смили над животното, взе го в ръце и го уви в парче мека кожа.
Когато събра толкова неща, колкото можеше да носи, мъжът се отдалечи тихо и в пясъка останаха само следите от стъпките му.
Белият дом, 1809 година
Сградата на Президентската резиденция на Пенсилвания Авеню беше тъмна с изключение на кабинета, където в камината пращеше огън и прогонваше зимния студ. Трепкащата жълта светлина играеше по профила на мъж с дълъг нос, който седеше зад бюрото и си тананикаше.
Томас Джеферсън погледна към стенния часовник с ярките си сивосини очи, чиято прозорливост често стряскаше хората, които го виждаха за пръв път. Беше два часа сутринта. Обикновено Джеферсън си лягаше в десет вечерта. Но не и днес. Беше станал още призори и от шест часа вечерта работеше в кабинета си.
Следобед беше излязъл на езда и обиколи Вашингтон с любимия си кон, Орел, и все още беше в костюма си за езда – удобен износен кафяв жакет, червена жилетка, панталони от памучно кадифе и вълнени чорапи. Беше сменил само ботушите си с обувките си без токове, които така шокираха чуждестранните посланици – те очакваха да видят на президентските крака по-впечатляващи обувки.
Дългата ръка на Джеферсън посегна към един шкаф. При докосването му вратичките веднага се отвориха – нещо, което много харесваше на Джеферсън. Той имаше слабост към новите изобретения. В кабинета бяха подредени бокал от шлифован кристал, гарафа с френско червено вино, чиния с тортички и свещ, която осветяваше пътя му по коридорите към спалнята. Той си наля половин чаша вино, вдигна го замислено към светлината и отпи глътка, която съживи в съзнанието му скъпи спомени от Париж.
Нямаше търпение да настъпи сутринта. Само след няколко часа смазващото бреме на президентския пост щеше бъде прехвърлено от неговите плещи върху тесните, но способни рамене на приятеля му Джеймс Мадисън.
Джеферсън отпи още една глътка, наслади се на вкуса ѝ и се върна към документите, разпилени по бюрото му. По листовете имаше колонки с образци на речници на над петдесет индиански езика, написани със същия красив почерк, с който бе изписал Декларацията за независимост. Повече от трийсет години беше събирал думите.
Джеферсън отдавна бе обсебен от въпроса как индианците са дошли в Северна Америка и години наред бе съставял списъци от думи, които се използваха често в индианските езици и диалекти. Според неговата хипотеза приликите между думите от Стария и Новия свят сочеха ясна следа към произхода на индианците.