Най-накрая освен Остин и Карина край колоните остана само още един човек – мъж на средна възраст, когото бяха забелязали още с идването си. Носеше фотоапарат, но не го беше използвал. Беше облечен в тъмен панталон и бяла риза с къс ръкав без вратовръзка – стандартното облекло за много турци. Въпреки че цистерната беше слабо осветена, мъжът носеше слънчеви очила, които приличаха на авиаторски.
– Според вас защо римляните са поставили главите на Медуза в такова странно положение? – обърна се той към Карина на английски с лек акцент.
Карина огледа базите на колоните.
– Може би е шега. Едното лице гледа към света такъв, какъвто трябва да е, а другото – към света такъв, какъвто е – с главата надолу.
– Отлично! Случайно да се казвате синьорита Мечади? – попита мъжът.
– Джемил?
– На вашите услуги! – потвърди с усмивка той. – А това навярно е приятелят ви, господин Остин.
Остин се здрависа с турчина. След като чу за подвизите на Джемил в подземния свят, очакваше да види някой герой от разказите на Деймън Ръниън1 с лек турски привкус. Насреща му обаче стоеше човек, който можеше да мине за нечий любим чичо.
– Много се радвам да се запознаем след всичките ни сделки, сеньора Мечади. С какво мога да ви помогна?
– Търсим една статуя, която е идентична с друга, открадната от Иракския национален музей.
Джемил хвърли поглед към нова група туристи и предложи да се поразходят. Докато вървяха между колоните, той каза:
– В последно време през Истанбул минават много стоки от Багдад. Подбиват цените. Имате ли снимка?
Остин му подаде статуетката на Навигатора.
– Това е умален модел. Истинската статуя е с почти човешки ръст.
Джемил извади от джоба си лупа-фенерче и огледа статуетката. Подсмихна се.
– Надявам се, че не сте платили прекалено много за този артефакт.
– Познат ли ви е? – попита Карина.
– О, да! Елате.
Джемил ги поведе към изхода и тримата излязоха обратно на ярката слънчева светлина. Капалъ Чарши беше само на няколко спирки с трамвай. Озоваха се в лабиринт от стотици магазини, ресторанти, кафенета и някогашни места за посрещане на кервани, наречени ханове. Любезно-агресивни собственици се въртяха като паяци2 наоколо, готови да се нахвърлят върху минаващите туристи и да ги убедят да се разделят с турските си лири.
Тримата минаха през портата Чаршикапъ и поеха през горещия, лишен от вентилация лабиринт от покрити улици. Джемил вървеше уверено, сякаш имаше вграден радар. Отведе ги в сърцето на базара и спря пред малък магазин.
– Merhaba3 – обърна се той към един мъж на шейсет и няколко години, който седеше пред магазина, пиеше чай и четеше вестник.
Мъжът се усмихна широко, остави вестника, стана от стола и стисна ръката на Джемил.
– Merhaba! – отговори той.
– Това е Мехмед – представи го Джемил. – Той ми е стар приятел.
Мехмед извади удобни възглавници, за да се настанят гостите, и наля чай на всички. Двамата с Джемил заговориха помежду си на турски. Няколко минути по-късно Джемил помоли Остин да му даде статуетката и я подаде на Мехмед. Продавачът огледа миниатюрния Навигатор и енергично кимна. Жестикулирайки оживено с ръце, покани всички да влязат в магазина.
Лавиците и подът бяха покрити с килими, бижута, кутийки чай, шалове, керамика и червени фесове. Мехмед се отправи към лавица, отрупана с керамика, и сложи фигурката до четири други. Петте бяха напълно еднакви.
– Мехмед казва, че може да ви ги предложи много изгодно – обърна се към тях Джемил. – Обикновено вървят по осем лири, но той е готов да смъкне до пет, ако купите повече от една.
– А Мехмед спомня ли си дали преди няколко години е продал една от тези фигурки на американски фотограф? – попита Остин.
Джемил преведе въпроса, а после и отговора.
– Мехмед е турчин. Спомня си всяка продажба, която е извършил. Помни много добре онзи репортер, особено с тази покупка, защото подобни вещи вървят бавно. Но е стар и в последно време паметта му не е много добра.
– Може би ще успея да я освежа – каза Остин. – Ще купя всички статуетки.
Грейнал от радост, Мехмед внимателно уви фигурките в хартия, сложи ги в найлонова торба и я подаде на Карина.
– Приятелят ви може ли да ни каже откъде се е сдобил с тези статуетки? – попита тя.
Мехмед обясни, че ги е купил на юг, където живеела майка му. Казвал на купувачите, че са евнуси от харема. Имало още какво да се желае от изработката, а подробностите никак не били изпипани, но той харесвал стареца, който ги правел. Купувал по една партида всеки път когато посещавал старата си майка, тоест веднъж месечно. Майсторът ги продавал в изоставеното село – така им обясни.