– Къде е то? – попита Остин.
Джемил отговори:
– Нарича се Каякой, близо до град Фетие е. Било е гръцко село до подписването на Лозанския договор през 1923 година. Тогава гърците се върнали в Гърция, а живеещите в Гърция турци дошли в Анадола. После станало голямо земетресение и турците напуснали селото. Сега е туристическа атракция.
Остин попита за името на стареца. Мехмед ги увери, че ще си спомни, но предложи преди това Остин и красивата дама да поразгледат магазина. Остин схвана намека: купи копринен шал за Карина и фес за себе си, макар че никой самоуважаващ се турчин за нищо на света не би допуснал да го видят с фес на главата.
След като се сбогуваха с Мехмед, по предложение на Джамил се отправиха към квартала на „Света София”, за да обядват в един ресторант с градина и приятни сенници. Докато чакаха поръчката си, Джемил каза:
– Съжалявам, че изминахте целия този път за нищо.
– Аз не съжалявам – отговори Карина. – Така успяхме да се запознаем лично и имах възможност да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. А освен това не сме приключили.
– Но нали видяхте, че фигурките са само за продажба на туристи.
Остин подреди статуетките на масата.
– Колко далеч се намира градът, където ги правят?
– На Тюркоазения бряг е. На около осемстотин километра оттук. Да не мислите да удължите посещението си в Турция?
Остин вдигна една фигурка.
– Искам да говоря с човека, който е създал това.
– Аз също – допълни Карина. – Възможно е да е използвал модел в естествен ръст.
– Тази статуя сигурно е много ценна.
– Може би – отговори Остин. – А може би не е.
– Разбирам, че трябва да сте дискретни – каза Джемил и стана от масата. – Далиран е само на около един час оттук със самолет. Оттам може да се стигне с кола до Каякой, пътят не е лош. А сега ме извинете, ще тръгвам. Ако ви трябва помощ, обадете ми се. Имам много познати в Истанбул.
Няколко минути след като Джемил си тръгна, Остин и Карина станаха от масата, взеха такси и се върнаха в хотела. Рецепционистът намери две места за първия полет до Далиран на следващата сутрин, уреди и подробностите около наемането на кола. Докато стояха във фоайето на хотела, Карина попита:
– А сега какво следва, господин Гид?
Остин се замисли и накрая каза:
– Мисля, че мога да ти предложа нещо, но няма да е по популярните туристически маршрути.
Едно такси ги закара обратно на разкопките. Остин попита Ханли дали не му трябват доброволци. Той им възложи да прецеждат кал през цедките. Карина като че ли нямаше нищо против да се омаже от главата до петите с кал от Босфора и подскачаше като развълнувана ученичка всеки път щом извадеха от мръсотията монета или счупен керамичен съд.
Продължиха да работят до късно през нощта, когато пристигна ванът, за да откара екипа от НАМПД в хотела. Докато се влачеха през фоайето, Остин и Карина бяха толкова уморени, че почти не забелязаха двамата мъже, които седяха в меки фотьойли и четяха списания. Нито пък осъзнаха, че два чифта очи проследиха всяка тяхна стъпка от вратата до асансьора.
1 Деймън Ръниън (1880-1946) – американски журналист и автор на разкази, посветени на уличния и подземния свят на Бродуей – Б. пр.
2 Става въпрос за така наречения trapdoor spider, който си строи хралупа с подобен на тапа капак от пръст, растителност и паешка коприна – Б. пр.
3 Здравей (тур.) – Б. пр.
27.
Наетото рено излезе от магистралата на Тюркоазения бряг и пое по път, който криволичеше и правеше внезапни завои като обзета от спазми змия. Следващите няколко километра пътят минаваше покрай ниви и сънливи села. След един от завоите пред очите им се разкри гледката на руини на хребета на един хълм.
Остин паркира до няколко скупчени една до друга сгради. Изоставеното село се бе превърнало в управлявана от държавата туристическа атракция. Неизбежният продавач на билети чакаше да прибере скромната им такса за посещение. После им посочи пътя към селото и отиде да спре кола, в която пътуваха двама мъже и която паркира до реното.
Една пътека за мулета нагоре по склона минаваше покрай летен ресторант, магазин за сувенири и неколцина търговци, които продаваха стоките си. След няколко минути пред очите на Остин и Карина се откри непрепречван от нищо изглед към селото.
Стотици къщи без покриви се печаха под жарките лъчи на слънцето. Хоросанът се беше изронил от външната страна на безмълвните сгради и разкриваше стените с груба мазилка. В няколко къщи се бяха настанили незаконни обитатели, които бяха прострели прането си да съхне. С изключение на тях, единственият признак на живот идваше от един козел със сатанинско лице, който доволно пасеше в задушена от плевели градина.