– Не е за вярване, че някога на това място е кипял живот – промълви Карина. – Че е имало хора, които са се любили. Жени, които са крещели от родилни болки. Бащи, които са се перчили с новородените си. Деца, които са празнували рождени дни и кръщенета. Че е имало скръб за смъртта на старци.
Остин слушаше излиянията на Карина с половин ухо. На пътеката, на трийсетина метра зад тях, бяха спрели двама мъже. Единият снимаше козела. Остин прецени, че са на по двайсет и няколко години. И двамата бяха облечени в черни панталони и бели ризи с къс ръкав. Ръцете им бяха мускулести, лицата – заслонени от козирката на каскети и слънчеви очила.
Карина продължи напред по пътеката за мулета. Остин я настигна насред двора на изоставена църква. До стената под сянката на едно дърво седеше старец. Остин видя купи и чинии с украса, наредени до стената. Той се приближи и поздрави стареца, а после попита дали той е приятелят на Мехмед, Салим.
Мъжът се усмихна.
– Мехмед купува работите ми за Капалъ Чарши.
– Знаем. Той ни каза къде да ви намерим – намеси се Карина.
Салим притежаваше онази прилика с Пабло Пикасо, която често се срещаше у средиземноморските мъже след настъпването на определена възраст. Кожата на лицето и плешивата му глава беше загоряла до жълтокафяво, а лицето му беше гладко като на бебе. В големите му очи, тъмни като стафиди, проблясваха чувство за хумор и мъдрост. Той посочи с ръка към стоките си.
– Мехмед ви казва за сувенирите ми? – учуди се той.
Остин извади от джоба си статуетката на Навигатора.
– Търсехме нещо такова.
– Аха! – измърмори Салим и лицето му грейна. – Евнухът. – Направи хоризонтално движение, сякаш режеше с невидим нож. – Вече не правя. Никой не купува.
Остин внимателно обмисли следващия си въпрос.
– Този евнух има ли си дядо?
Салим го погледна озадачено, а после му се ухили широко, показвайки всичките си зъби. Разпери ръце сякаш описваше голям кръг.
– Голям евнух?
– Точно така. Голям евнух. Къде?
– В ликийска гробница. Разбирате?
Остин беше забелязал странните ликийски гробници, изсечени високо в стръмните скали. Входовете бяха обградени от пищно украсени колони и триъгълни фронтони подобно на класическите гръцки или римски храмове.
Запъвайки се, Салим обясни на английски, че открай време се интересувал от изкуство. Като млад проучвал местността със скицник и въглен в търсене на предмети. По време на тези обиколки открил ликийска гробница, неизвестна на хората от селото. Била изсечена в една скала над морето и скрита от погледа от гъста растителност. Салим влязъл вътре и открил в пещерата статуя. Скицирал я. Когато по-късно търсел обект, който да извае от глина, се върнал към скицата.
– Къде се намира сега статуята? – попита Карина с нарастващо нетърпение.
Салим посочи към земята.
– Земетресение.
Скалата се била свлякла в морето.
Карина беше разочарована, но Остин не се предаде. Той показа на Салим карта на крайбрежието и го помоли да посочи къде се е намирала гробницата. Салим почука с пръст по картата.
Внезапно Карина стисна ръката на Остин.
– Кърт! – прошепна тя. – Тези мъже бяха в хотела снощи!
Турците бяха спрели в края на двора и гледаха право към Карина и Остин. Остин си спомни двамата мъже, които бе видял да се отморяват във фоайето. Фактът, че сега бяха дошли в селото, не беше съвпадение.
– Права си – съгласи се той. – Много са далеч от Истанбул.
Извади от джоба си шепа лири и ги пусна до Салим. Взе една керамична чиния, благодари на стареца за информацията и обви ръка около кръста на Карина. Каза ѝ да върви колкото може по-небрежно към църквата.
Влязоха в празната сграда и се промъкнаха към един прозорец без стъкло и рамки. Остин надникна през него и видя, че двамата мъже говорят със Салим. Старият скулптор сочеше към църквата. Мъжете се отправиха към сградата. Вече не се разхождаха лениво, а вървяха бързо. Всяка тяхна крачка издаваше решителност.
Остин каза на Карина да прескочи през един прозорец в отсрещната стена. После я последва и двамата припряно се изкачиха по стръмна чакълена пътека към хълм, който гледаше към църквата.