Мерил все така отказва да говори по този въпрос. Но и аз не настоявам. Смятам, че дискретността й прави чест и понякога собственото ми любопитство ме дразни. Така де, веднъж и аз да срещна момиче, което не си разправя историите на първия срещнат, та и на мен да ми се прииска да узная нещичко. И да ударя на камък.
Отдавна престанах да броя момичетата, които минаха през ръцете на Анри-Джон през последните няколко години, тъй че не виждам за какъв дявол ми е притрябвало да се притеснявам сега. Но признавам, че Мерил не е като другите. На нейно място не бих се колебала. Чудя се дали той и Оли си обсъждат това. Имам усещането, че им се случва за първи път и това явно им създава проблеми. Някой сигурно би сметнал, че дрънкам глупости, че нещата ще се усложнят, когато отидем там. Не разбирам как е възможно още никой от двамата да не се е решил. Досега не бях оставала с впечатлението, че са срамежливи или нерешителни. Значи положението е доста сериозно. А дали самата Мерил има някакви предпочитания? Нищо не мога да кажа със сигурност. Татко на няколко пъти й се скара по време на уроците, въпреки че е една от най-добрите. „Вие, американците, все още не сте кацнали на луната, тъй че ни направете удоволствието да останете с нас!“ Знам за какво си мисли тя. Чува се как Анри-Джон се упражнява на пианото си, а Оли току носи на татко някакви документи за подпис или наднича през вратата, за да му напомни, че има да преговаря по един или друг договор, и изобщо куп такива неща. Малко трудничко ще й е да не мисли по въпроса.
Следобед двете с Елизабет отидохме на среща с американския посланик, за да уредим бързото издаване на визите. Той й целуна ръка. Доколкото разбрах, познанството им датира отпреди раждането на Анри-Джон, когато Елизабет е била в Операта. После се помотахме из Сент Оноре, а след като се прибрахме, се забавлявахме да изпробваме моделите по модните списания и прекарахме наистина чудесно. Приятно ми е с нея. Каза, че в живота си имала две страсти — балета и бащата на Анри-Джон, но според нея само едното не би я задоволило. „Един мъж не е целият живот и балетът не е целият живот. Бъди алчна, скъпа. И нищо не жертвай. Подхранвай онова, което таиш в съзнанието и в сърцето си, и не позволявай едното да погълне другото. Така никога няма да бъдеш пленница.“ Отговорих, че искам да стана писателка. Не знам защо й го казах. Явно се страхувах да не ме вземе за някоя тъпанарка. Помолих я да ми се закълне, че на никого няма да каже. Погледна ме така, сякаш, бях ангел, паднал от небето. И само от това, че си бях позволила да изрека подобно нещо, до вечерта ме свиваше стомах. Страхотни спазми.
Преди малко намерих в стаята си една бележка от Елизабет. И не знам дали съдържанието й ме радва, или ме кара да настръхвам. „Вземете един факт от реалния живот, дори на пръв поглед да не се отличава с нищо забележително, и ако сте надарен със сила и проницателност, ще прозрете в него дълбочина, каквато не е откривал и Шекспир.“ Подпис: Фьодор Михайлович Достоевски.
22 юни, 1965-а
Никога не съм смятала, че един мъж би бил достатъчен, за да ми запълни живота.
Още по-малко съм мислила да ставам писателка. Не аз го казах на Елизабет, просто устата ми се отвори и думите излязоха сами. Все още не мога да дойда на себе си. Едва се осмелявам да мисля за това, то е все едно да гледаш прекалено силна светлина. И въпреки това започвам да осъзнавам нещо толкова очевидно, че направо ми прималява. Водя този дневник от години и вече е толкова дебел, че ми изглежда чудовищен, но той никога не ме е изоставял и аз никога не съм го пренебрегвала. Водя го всеки ден, без изключение. Никога не съм се замисляла какво пиша, нито пък дали фразите ми изобщо струват нещо, тъй като не съм си го поставяла за цел. Мисля, че ако го бях правила, така бих се засрамила, че нямаше да мога да продължа. Книгите винаги са ме изпълвали със страхопочитание и едва ли бих дръзнала да сравня моите драсканици с работата на един писател. Но знам едно — винаги съм сядала на бюрото си с чувството, че се подчинявам на някаква потребност, чиято същина е оставала тайна за мен, но нито за миг не е отслабвала. И която не съм свързвала нито с някакво удоволствие, нито с някакво задължение, а с нещо напълно естествено, нещо, което човек върши по навик. Както не си лягам, без да се измия, така и не завършвам деня, без да съм написала няколко реда. Мисля, че противното не би ми минало и през ум.
Което далеч не означава, че тепърва ще започна да откачам на тази тема. Просто това ме занимава повече от всичко друго.