Баща им се оказа съдията Уилям Сидни Колинс, доста строг човек, доколкото разбрах, един от онези типове, които са излезли сякаш направо от страниците на „Алената буква“49. Никога не го виждахме, но присъствието му се чувстваше и ни се струваше, че собственият му дом и околните дървета треперят от страх пред него. Според мен единствено дъщерите му се осмеляваха да се изложат на гнева му заради бягствата си от имението, но, както казваше Оли, той едва ли би могъл да им направи нещо. Толкова бяха ощетени във физическо отношение, горките, че човек трудно би могъл да си представи един баща да се нахвърли върху живото доказателство за провала си като родител и да вдигне ръка на лице, което всеки божи ден получава шамари от огледалата.
Така че пешкира опираше Ъруин. Съдията все трябваше да изкара яда си на някого. В началото, когато все още не бяхме наясно по въпроса, двамата с Оли подскачахме, когато Мерил го дръпваше настрана. Тогава не знаехме, че просто го утешава и буквално се изривахме отвътре, когато го прегръщаше. Във всеки случай лично аз бях на мнение, че има утеха и утеха. Съмнявах се, че би покрила със същите нежни целувки манерката и бузите на Квазимодо.
— Виждам, че има неща, които не разбираш — подхвърли Едит.
Гледахме как сладоледите ни се топят на върха на клечките. Останалите киснеха във водата. Бяхме се върнали на плажа, тъй като огънят догаряше.
— Защо не вземеш да смениш плочата? — попитах.
— Бих направила същото за теб или за Оли, и какво от това?
— Не те виждам да ни подсушаваш сълзите. Не ти е присъщо.
— Да, но не си спомням някога да сте ми дали възможност да го сторя. А и Ъруин изглежда толкова крехък…
— Ами тогава го подхванете двете едновременно.
17 юли, 1965-а
Те не притежават онова, което харесвам у него. И най-малко Ъруин. Нямам представа какво е то, но не бих могла да приема някой, който има дори само половината от недостатъците му. Дали пък не трябва да отида на лекар?
Колкото до Ъруин, до миналата година може би все още щях да се реша да тръгна с него. Но вече ми писна. А и Анри-Джон е прав, когато твърди, че съм лишена от майчински инстинкт. Нямам желание да дундуркам когото и да било. Трябва да се признае, че мъже, които носят нещо у себе си, не се намират под път и над път. И винаги ли трябва да се сражаваш с тях? Тази вечер малко остана да го блъсна в огъня. Въпреки това съм щастлива, защото пиша тези редове навън, в една приказна нощ, и чувствам как небето ме поглъща.
Една сутрин от Ню Йорк пристигна жената на Ъруин. Тогава разбрах защо иска да се разведе. Тъкмо ми показваше как се монтира една въдичарска пръчка. Тя я изтръгна от ръцете му и я запокити насред отровния бръшлян. Без да каже дума. Беше позеленяла и устните й трепереха от гняв. Очаквах след подобно изпълнение да я хване за гушата и дори леко отстъпих назад. Но той просто се обърна и тръгна към дома си. Оная хукна подире му, размахвайки ръце. Направо дъхът ми секна, че и още ми държи влага.
Мерил ми обясни, че били женени от две години и бракът им не вървял много добре. И аз бях на това мнение. Прибирахме се от Тръроу, където се бяхме отбили в супермаркета, и карах колкото се може по-бавно. Целех се в дупките и умишлено криволичех по банкета, за да се доближа до нея. Седях почти в средата, точно срещу огледалото за обратно виждане, но тя изобщо не помръдваше. Малко остана да заподозра Оли, че е намазал седалката с лепило.
Притесняваше се за Ъруин. Трудно е да се натискаш на момиче, което през цялото време се мръщи. Мъчно й беше, когато го виждаше в това състояние. Доколкото разбрах, баща му доста го тормозел, още повече че за Колинсови, стара католическа фамилия със строги пуритански разбирания, развод било мръсна дума.
— Знаеш ли, преди да се ожени, той изобщо не пиеше.
— Хм, сигурно се е пропил заради жегата — промърморих.
— Не, Анри-Джон, не е заради жегата. Но този брак… Господи, каква глупост се оказа! Всички знаеха, че от него нищо няма да излезе.
— Да, явно е така.
— Не можеш обаче да си представиш на какъв натиск го подлагаше баща му. Беше отвратително!
Стискаше зъби, гледаше втренчено пътя и вече не ми обръщаше никакво внимание. Да й пусна ръка при тези условия не беше най-удачното решение. Бе повече от очевидно, че можех като нищо да отпусна глава на рамото й, без тя изобщо да си даде сметка за това, но каква полза?
Бях си втълпил, че е достатъчно да ни оставят пет минути насаме, затова отказвах да приема тази несполука за провал. А и едва ли щях да имам повече шанс дори да бях приказният принц, за когото е мечтала цял живот. Беше обсебена от проблемите на Ъруин и отвореше ли веднъж дума за тях, можех преспокойно да й се разхождам по главата и да й рецитирам Библията — пак нямаше да има резултат. Трябваше да си опитам късмета на отиване, но за беда тогава предпочетох да включа радиото и да се заплесна по последното парче на Боб Дилън, Like a Rolling Stone, при което само дето не ми беше прилошало от възторг. И не тя, а аз бях прехапал устни и аз се бях взирал в пътя с обезумял поглед, който иначе не би трепнал нито пред стриптийз, нито дори пред любовно признание.
49
Роман от американския писател Натаниъл Хоторн (1804–1864), чието пуританско калвинистко семейство е в центъра на произведението му — Б.пр.