Какво пък, сеансът се отлагаше за по-нататък. Все пак не се въздържах и докато Оли ни помагаше да разтоварим покупките, ехидно му пуснах една загадъчна усмивчица, която щеше да му развали целия ден.
28 юли, 1965-а
Тази сутрин Джонсън обяви, че изпраща още петдесет хиляди войници във Виетнам. Ъруин пи цял следобед. Излишно е да го питам дали пак се е карал с баща си. Днес причината е Виетнам, утре ще бъде нещо друго. Той наистина се съсипва. Диалог на глухи с гарнитура а ла Фройд, който чудесно можехме да си спестим.
Седеше с бирите си на слънце, и то в най-големия пек. Накрая се наложи да го обзаведем с един чадър, тъй като категорично отказваше да помръдне. Оставих Мерил и още няколко души да дежурят на смени при него. Нямам намерение да участвам. Наблюдавам. Единствено аз не търча като побъркана наоколо. И последният цитат, който измъкнах от моя Ий Кин50 ми дава пълно право. Става дума за Неподвижността, за Планината: „Мислите трябва да се ограничат в рамките на настоящата жизнена ситуация. Всички блянове и умозрения извън тях само нараняват душата.“
Преди около час забелязах, че Мерил крадешком наблюдава Оли. Не се учудих особено. Започвам да я опознавам все по-добре.
После се поразходих на лунна светлина с някой си Джим, който ме преследва от три дни. Симпатично момче, а и тази вечер беше много мил и забавен. По едно време ме прегърна, но се разкикотих като луда, когато налетя да ме целува. Извиних му се и казах, че това е нервна реакция. Нищичко не можеше да се направи, просто не бях в състояние и толкоз. Когато се прибрахме, Анри-Джон ме покани да танцуваме. „Блус?“ — попитах аз и отново прихнах. Тази вечер наистина ми бяха адски смешни, до един. „Какво ти става? Откъде идваш? Да не си мръднала нещо?“ И помрачня при вида на Джим, който стоеше зад мен. А какво направих аз? Ами усмихнах му се. Това направо го уби. Другите също започнаха да ме молят, искаха да видят дали действително е толкова добър, колкото вероятно им се беше хвалил, и дали наистина ме премята във въздуха. „Стига, забравете — изръмжа той. — Ако щете вярвайте, ваша работа!“
Никога не съм виждала по-избухлив човек от него. Вече всички си легнаха. Той е съвсем сам навън и го чувам да мърмори под нос. Сигурно си играе с неговите възли.
Бащата на Мерил имаше бяла коса. Не знам дали това беше причината, поради която жена му бе забягнала в Европа, но наистина изглеждаше много стар. Приличаше на Спаак, който, между нас казано, ни най-малко не се подмладяваше, докато майка ми си оставаше все така красива. Започваше да ми се повдига от подобни очевадно неподходящи двойки, от съсипани бракове и катастрофално завършващи връзки. Накъдето и да се обърнех, все това виждах. Та нима самоубийството на майката на Едит не бе един от първите кошмари на детството ми? Идиоти ли бяха всички тези мъже и жени или мазохисти?
— Има нещо, което явно не осъзнаваш — каза ми той една сутрин, преди да замине за Ню Йорк. — И то е, че не съжалявам, че опитах. Напълно съм съгласен с теб, че не е лесно, но можеш ли да ми предложиш нещо по-добро в замяна?
— По-добро от кое? — попитах с язвителна усмивка.
— Ти си интелигентно момче, Анри-Джон. Но не ти правя комплимент. Един интелигентен тип никога не пикае срещу вятъра, но накрая все пак подмокря гащите.
Почти не го познавах. Беше дошъл само за един уикенд — междувременно бяхме поукротили топката, — но това, което ми каза, направо ме разби. Макар че бях чувал какво ли не. При последните ми препирни с Жорж с лекота избягвах наистина неспасяеми удари. Чудесно се справях и с многословните речи, които ми държеше майка ми относно начините да разбирам света, и гъвкаво лавирах между излиянията на Алис и Рамона, когато се опитваха да ме разнежат. И ето че най-неочаквано един непознат ми изтърсва нещо, от което ми се подкосяват краката.
Понечих да го догоня, за да изясним въпроса докрай, но той бе вече далеч. Останалата част от деня прекарах във водата, изпих и няколко бири с Ъруин. Беше 15 август. Безредиците в Уотс продължаваха пети ден, Бийтълс даваха концерт на Shea Stadium, радиото съобщаваше за петдесет и шест хиляди обезумели зрители и Ъруин се гавреше с тях, но го слушах с половин ухо. Имах си други грижи. А и не смятах, че да смучещ бира и да дъвчеш сандвичи с пиле, излегнат блажено на един шезлонг, е идеалната поза, за да оплакваш съдбата на жителите на бидонвилите и гетата.