— За бога, не ме принуждавай да ти попреча… — промълви той глухо.
— По-добре се махни от пътя ми! — изръмжах.
Известно време се измервахме с поглед, после връхлетях върху него.
И този път не се шегувах. Халосах го с всички сили.
5 август, 1965-а
Имах някакво предчувствие. Не казах нищо, просто се върнах в къщата.
Оли лежеше на пода. Лицето ме бе цялото червено, от устата му течеше кръв. Стенеше. Анри-Джон седеше до него, обгърнал коленете си с ръце.
— Остави ни на мира — промърмори.
Приближих се и коленичих до Оли. Чувствах погледа на Анри-Джон. Бях неспособна дори да гъкна и единственото, което можах да направя, бе да пригладя косата на брат ми и да прехапя устни.
Погледнах Анри-Джон и ми се стори, че се е състарил с десет години. Очите му искряха; но кожата му бе сивкава и изопната като мрамор. Беше увил около едната си ръка някакво шалче, а другата бе пълна с кръв. Взираше се в почти припадналия Оли и не бих могла да кажа какво изпитваше, никога не бях виждала на лицето му такова изражение. Самата аз също не знаех какво изпитвам. Може би нищо. Нито отвращение, нито гняв, нито тъга. Като празнотата преди болката, когато се нараниш, само че тази не изчезваше.
Точно в този момент цъфнаха дъщерите на съдията.
— Чупката! — изръмжа той.
— Ъруин се е обесил в гаража-уведомиха ни те.
Тази вечер, ако събера кураж, ще отида при Анри-Джон. Тази вечер Мерил и Оли ще спят в една стая.
— Наистина, драги приятелю — подшушна Хайсенбютел, — това е ужасно неприятно.
— За кого? — попитах.
Ако исках да си спестя каквато и да било неприятност, просто нямаше да дойда на това събиране. Интересно ми беше само дали ще си позволи подобна наглост и ей Богу, тя не ме разочарова. Робер Лафит не се чувства много комфортно. Избягва погледа ми, но се старае да не ми обръща гръб.
Нощта е изключително мека. Апартаментът на Хайсенбютел има обширна тераса, стаила се между покривите на „Сен-Венсан“. Мястото е приятно, оттук можеш да наблюдаваш града и да стоиш на балкона като на носа на адмиралски кораб с доволна усмивка на устните. Събирането е чисто парижко, с куп красиви жени, които не свеждат очи. Презрението ми към този град не се отнася до жените. Нито до улиците в ранните часове. Нито до падането на нощта.
Приближих се до Едит. Робер Лафит се вцепени до бюфета.
— Смяташ ли, че го плаша?
— Не знам. Защо не го попиташ?
— Имам усещането, че ни гледа.
— Да, така е, не ни изпуска от очи.
— Съжалявам, че си ми жена и че си имаш кавалер. Защото мисля, че иначе щях да си опитам късмета.
— Не ме ухажвай, Анри-Джон. Никога не те е бивало да ми сваляш звезди от небето.
— Фин постоянно ми повтаряше: „Омарите няма да паднат сами в чинията ти.“
Не се задържах при нея. Отстъпих мястото си на нейния жиголо.
— Чуйте, скъпи приятелю… Това наистина е ужасно неприятно. Искрено съжалявам — продължава да се пъне Хайсенбютел.
— Няма нищо — свивам рамене.
Не съм съсипан. Не съм бесен. Не съм в настроение да се заяждам с литературния агент на Едит, защото онези, които владеят изкуството на войната, побеждават вражеската армия без битка (Сун Цзъ, III, 10). Достатъчно е от време на време да ме поглежда и ще бъда доволен като пустинно растение, попило капка вода. Ако една жена не те остави да хвърлиш топа, можеш да излезеш от дома си и да се търкаляш по земята от радост (анонимен автор).
Не ядох, но изпих две-три чаши. Някои от жените, които не ме познаваха и ме смятаха за ерген — повечето от тях предпочитаха да не си създават неприятности, — идваха да видят отблизо за какво по-точно става въпрос и ме принуждаваха да си размърдам мозъка, докато ми говореха за щяло и нещяло. Питам се докъде ли може да стигне човешко то безочие. И не само по отношение на секса. Жалко, че досега на никого не е хрумнало да осчетоводява лошите постъпки, които човек не извършва.
Каня се да си тръгвам и Хайсенбютел ме хваща за лакътя, за да ме изпрати до вратата. Възползва се от това, че сме сами и свива вежди.
— Хайде, приятелю, сега е моментът да реагирате!
— Бъдете така добър да ме пуснете.
Пуска ме, но вече е набрал обороти.
— Я стига! Вземете се в ръце, по дяволите!
— Вижте… Имате ли нещо против да не засягаме тази тема?
— Опитвам се просто да ви помогна, Анри-Джон.
— По-добре не се опитвайте. И докато не съм забравил, ако видите съдията Колинс, предайте му същото.
— Слушайте, момчето ми, не бъдете толкова неблагодарен! Огледайте се. „Сен Венсан“ живее благодарение на половината от тук присъстващите. Сред тях са най-щедрите дарители, най-влиятелните родители на ученици от нашия колеж. И вие сте единственият преподавател, когото поканих на това соаре… от приятелски чувства към вас и жена ви. Нека за миг забравим онова, което не одобрявам от чисто човешка гледна точка, но дайте си сметка в какво положение ме поставяте като директор на училището. Не ме принуждавайте да взема мерки, от които ще пострадате не само вие, но и аз.