Вече нищо не разбирах. Имах чувството, че съм болен от неизлечима болест. Ровех се в съзнанието ей, за да се опитам да разбера какво не е наред, ала съвършено безрезултатно, защото неизменно настъпваше момент, когато всичко потъваше в мрак.
По едно време ми хрумна мисълта, че именно аз гася светлината. И това бе едничкото прозрение, което благоволи за миг да ме осени. Но после, потапяйки се отново в сенките на съзнанието си, дойдох до заключението, че и то не ми е от особена полза.
Отидох да изпуша една цигара на ръба на урвата. Имаше вятър, но не ми се пикаеше. Долу забелязах Мерил и Оли, седнали на последното стъпало на стълбата, и ми хрумна, че за такава награда може би си заслужава да изядеш един пердах. А от моето счупено кутре нямах никаква полза.
Леко настръхнах, когато се зацелуваха. Наблюдавах ги и по едно време ми се стори, че не ми е много ясно какво правят. Знаех как се целува момиче. А това, тяхното, хем приличаше, хем не приличаше на целувка. Или наистина имаше още на какво да се уча. Ядно се изплюх на земята.
После пъхнах свитите си в юмрук ръце в джобовете. Долу ония се държаха за ръка и все така се притискаха един към друг. Не ми се драйфаше, но имах чувството, че нещо ми се надига в гърлото. Не ми се и плачеше, но като че ли всичко в мен се втечняваше, не усещах нищо твърдо. И което е още по-страшно: изтичах сякаш през цедка, зверски студ смазваше главата ми, минаваше през гърдите ми и се плъзгаше надолу, към слабините. Чувствах се пълен с празнота. Поемах си дъх и вятърът нахълтваше в ноздрите ми, виеше в тялото ми като в барака без мебели, без врати, без прозорци, без жива душа.
И тогава чух гласа на Едит зад гърба си. Обърнах се, колкото и зле да се чувствах.
— Извинявай — промълвих, — не разбрах какво каза.
— Тогава ще го повторя.
Кимнах. Ако искаше да ме кастрира, точно сега беше моментът — нямаше и пръста си да помръдна, за да се защитя. Тъй като се бавеше, вдигнах очи към нея.
И тя заяви:
— Няма да намериш нищо по-добро от мен, Анри-Джон. Не е зле поне веднъж да ми повярваш.
Ръката ми се вкопчи в перилото на стълбата.
— Е, добре… Бих искала да ми го върнеш.
Знаеше много добре, разбира се, че дневникът й е у мен. От своя страна нямах представа как щеше да реагира, когато засегнехме тази тема, това можеше да ми създаде неприятности. Но я бях хванал натясно в кухнята след събирането у Хайсенбютел и беше късно, и не бях предизвикал никакъв скандал, и не се бях опитал да се заяждам с нейния литературен агент, бях се представил идеално. Нима заслужавах дори най-малък упрек?
— Слушай… Може ли да го задържа още малко?
— Защо?
— Да речем, че си първото момиче, на което съм проговорил, а и някак свикнах с него. Ако случайно се събудя и взема дневника ти, малко след това отново заспивам.
— Е, благодаря!
Но се усмихваше.
— Знаеш ли — добавих, — след като отворихме дума… Това, което ме порази, е, че си могла да чакаш толкова време. Наистина бях голямо магаре.
— Но тогава бях млада.
— Мисля, че при мъжете е по-различно. Търпението им се притичва на помощ, едва когато остареят.
8 август, 1966-а
Той не знае какво иска. Това не е от днес и може би винаги ще бъде така. Защо тогава на мен всичко ми се струва толкова ясно?
Смених мястото си с Рамона. Не държа да се карам с него в навечерието на сватбата ни. Не го питайте защо не иска деца, самият той няма представа и всичките му доводи не струват пукнат грош.
Но, Боже мой, ужасно ми е трудно да му се опъвам, когато се обърне към мен, имам чувството, че с всеки изминат ден го обичам все повече и повече. Утре ще стане точно една година, откакто сме заедно. Опасявам се, че със своите въздишки и гримаси накрая ще ме принуди да се усмихна.
Елизабет казва: „Те са по-силни, отколкото си мислят. Но ние сме длъжни да ги накараме да осъзнаят това.“
Тази сутрин се обади Оли. За да разбере дали случайно не сме се отказали (Ха-ха!). Изглежда, свещеникът е доста нервен, тъй като не бяхме тук за репетициите, а досега още не му се е случвало да бракосъчетава две двойки едновременно. Разчитам на Оли и на Анри-Джон, за да предизвикат пълен хаос.
Реших да приключа този дневник. Днес или утре. Ще започна нещо ново, по-различно… Все още не знам… Той се отнася до период от живота ми, който е към своя край. Дали не би трябвало точно тези думи да бъдат и последните? И точно тях да изпиша със замах насред небето, вместо да продължавам да изпадам в лиризъм.