Той ги отмъкна за следобеда, а несъмнено и за част от вечерта. Не ги придружих, тъй като отиваха на място, където бях обявен за persona non grata. След кратък размисъл се отказах да ги товаря със записка до Едит. Нямах нищо кой знае колко интелигентно за казване.
Уроците по пиано ми помогнаха да убия времето до около шест вечерта. После по телефона ми се обади Робер Лафит, нейният литературен агент. Седях в креслото и наблюдавах точещото се над дърветата небе.
— Едит ме помоли да прибера нещата й — заяви той. — Може ли да дойда?
Отговорих му отрицателно и уточних, че лично ще се заема с това. Прекъсна ме.
— Настоявам!…
Уверих го, че в такъв случай ще си създаде доста сериозни неприятности.
Отворих вратата на кабинета й. Седнах на бюрото и известно време разглеждах предметите върху него. После ги натиках в един кашон. След това изпразних етажерките. Подредих в кашона речниците, библията, учебника на Гревис9 и няколко книги, на които тя много държеше. Това ми отне доста време, чак до падането на нощта, тъй като прехвърлих най-малко хиляда издания, но не от страх да не забравя нещо, което би могло да й липсва (?!), а просто защото се бях зазяпал в тях и от време на време прелиствах това или онова произведение и прочитах един или друг пасаж, извиквайки в съзнанието си свързаните с него спомени за време, място, разговор по повод на въпросния пасаж, безсънни нощи и тъй нататък. Седнах на пода. Долните етажерки бяха претъпкани с папки с ръкописни страници, с кутии, снимки, изрезки от вестници и бележки — всевъзможни хартилъци, които издърпвах с два пръста. Чудех се дали да събера всичко накуп, или да рискувам и да направя някакъв подбор. Двоумях се и разсеяно преглеждах съдържанието на една внушителна папка, която бях измъкнал наслуки от бъркотията, когато попаднах на дневника й.
Спомням си много добре думите й: Ако някой от вас двамата се опита да си напъха носа вътре, може да се смята за мъртъв! Карахме тринайсетата или четиринайсетата година и една седмица преди това с Оли бяхме решили да напишем мемоарите си. Отначало тя ни взе на подбив, ала малко по-късно нахълта в стаята, размахвайки това, което в момента държах в ръце. Нито следа от предишното му великолепие — подвързията беше мръсна и пожълтяла, а ключалката плесенясала, но тогава двамата с Оли така се шашардисахме, сякаш карахме колело, а тя ни задминаваше с моторетка. Лежахме по корем на килима и прелиствахме последния брой на Paris-Hollywood, докато Едит ни гледаше отвисоко. Накрая все пак склони да хвърлим поглед на нещото. То, разбира се, нямаше нищо общо с обикновените груби тетрадки, които си бяхме купили. Мда… бива си го за момиче, заявих аз.
Известно време проучвах ключалката. Да я счупя, не беше особено добра идея. Отнесох дневника в стаята си и се върнах, за да довърша събирането на багажа.
Напълних три големи кашона, които дотътрих чак до изхода. Струпах ги отвън, после се обадих на Лафит.
— Това, което се е случило между вас, не ме засяга — увери ме той.
— Не съм и мислил, че може да бъде другояче, amigo.
— Знам, че е мъчително, Анри-Джон… Но Едит ме помоли…
— Всичко е готово — прекъснах го аз. — Можеш да минеш, когато ти е удобно. Нещата й са пред вратата.
— Но…
— Ще видиш, малко е тежичко. Съжалявам, че не мога да ти помогна. Приятна вечер, Робер.
Жорж посвети целия предобед на демонтирането на задните седалки на автобуса, за да намести ковчега на Мадлен. Наблюдавах го как се поти, борейки се с ръждясалите болтове, докато аз зъзнех и подскачах на място. Бях му донесъл чаша горещ чай и изчаквах да я изпие, тъй като собственикът на хотела беше в отвратително настроение и ми бе заповядал незабавно да върна чашата. Бях разбрал отлично последното, тъй като благодарение на Рамона сричах малко италиански, но най-вече защото този тип ме беше спипал за ухото и ме бе пронизал със свиреп поглед, capisci… porca miseria!
Освен че потресе всички ни, смъртта на Мадлен буквално помете финансовите устои на крехката структура, наричана турне на Georges Sinn Fein Ballet. Още същата вечер Жорж анулира всички представления, а през нощта се промъкна в нашата стая и си поплака в обятията на майка ми. Чух продължителния им разговор от леглото си и разбрах, че нямаме достатъчно пари, за да заплатим нощувките в хотела. Това, естествено, не бе основната причина за объркването му, но той изведнъж скочи на крака и изръмжа: „Господ ни изостави!“ Майка ми се постара да го успокои. Целия следващ ден Жорж и останалите мъже от трупата цепиха дърва за собственика на хотела. Колкото до жените, те излъскаха всички стаи и изпраха и закърпиха чаршафите в една мрачна и зловеща перачница — чувахме през отдушниците към двора как проклинат, превивайки гръб над планини от бельо.
9
Морис Гревис (1895–1980), белгийски професор по граматика, автор на учебник по френска нормативна и дескриптивна граматика — Б.пр.