Отворих чешмата с намерението да си наплискам лицето, разделяйки се и с малкото обич, която изпитвах към този живот, като същевременно проклинах целия свят, когато осъзнах, че Евелин се противи и се измъква от колата. След това вратата откъм волана рязко се отвори, онова говедо също изскочи на тротоара и я зашлеви. Цялото ми същество потръпна в свирепа радост. Отражението ми в стъклото услужливо ми препрати ужасяващата усмивка, изкривила устните ми в мига, в който изхвърчах навън с пламнало лице.
Известно време останах на улицата, колкото да изпуша една цигара и да й дам време да размисли, в случай че все още не се е прибрала в стаята си и проклинайки за пореден път родния си баща, изчаква само да се появя, за да връхлети отгоре ми. Тишината и топлият нощен въздух предразполагаха към безразличие, още повече че току-що пребогато бях удовлетворил изтерзаната си душа и не бях в настроение да се карам с когото и да било.
— По дяволите! Помислих, че сънувам! — кресна тя, щръкнала неподвижно насред хола.
— Аз също — промърморих, докато предпазливо се приближавах към нея.
Не я попитах дали иска нещо за пиене, а просто налях две големи чаши калифорнийско вино, което Оли беше изнамерил в долината на Сонома и което, естествено, трябваше тепърва да възхвалявам пред него.
— Да забравим тази история — подхвърлих.
Подадох й едната чаша, макар че продължаваше да ме гледа доста злобничко, и вдигнах за наздравица моята без помен от показност, но затова пък с голяма надежда.
— Господи, ти никога няма да се промениш! — процеди тя през зъби.
После поклати глава с дълбока въздишка и се тръшна на едно кресло. Аз се настаних на съседното, отчитайки със задоволство, че все още не сме се хванали гуша за гуша, което ни се случваше понякога в крайната фаза на някоя от нейните атаки, обикновено тъй стремителни, че така и не разбирах какво точно се е случило, докато в същото време вече треперех от глава до пети.
— Слушай… Да приемем, че съм идеалният баща. Така де, бащата, когото би искала да имаш и който би те благословил, та ако ще и според него да си казала или извършила най-голямата глупост или щуротия. Но въпросът не е в това. Имам предвид, че ако бях въпросният почтен човечец, ако възпитавах у себе си уважение към твоите желания и личния ти живот така, както светец би се грижил за вълшебна градина… Кажи ми искрено, смяташ ли, че тоя тип щеше да си седи най-безучастно на задника, докато някой те пердаши?
— Но ти ме наблюдаваше, нали?
— За бога, няма такова нещо! Може и да не ти се вярва, но в момента си имам предостатъчно други грижи. Да не мислиш, че все още продължавам да се озъртам и да слухтя до прибирането ти? Не съм чак толкова глупав. Вярно, бях, но днес пръв щях да се взема на подбив заради това. Повярвай ми, влязох тук съвсем случайно. И ще ти кажа още нещо: ако ти беше направила на момчето онова, което искаше от теб, щях да изпитам не гняв, не ярост, а… Значи продължаваш да смяташ, че не съм се променил, така ли?
Тя се взираше в чашата си и размишляваше върху бог знае какво, без изобщо да се смути от намека ми за оралните изпълнения, които Всевишният ми бе спестил.
— Всъщност имаш право — добавих аз и станах, за да взема бутилката. — Никой не се променя действително. Но съгласи се, че не те държа на каишка. Срещаш се с когото си искаш, доколкото знам… а и не водя сметка на нощите, когато не се прибираш вкъщи. Ако мислиш, че все още съм пречка за свободата ти… е, тогава бих казал, че просто не си добре. Най-искрено. Ако не греша, последното ми противопоставяне на едно от твоите излизания датира едва ли не от праисторията. А и не настоявам да ме информираш какво правиш.
— Във всеки случай не смятам, че ще ти бъде много забавно — отбеляза тя хладно.
— Защо не? Нима твоите приятелчета са чак толкова вързани? Да не би да продължават да ги терзаят колебания и след като дръпнат пердетата? Миличка, неприятен ми е единствено фактът, че се чукаш с глупаци.
— Защото нито един от тях не ти е симпатичен, нали? Ти почти не разговаряш с тях, но това изобщо не ти пречи да заявиш, че са тъпи. Толкова готино се държиш с тях, че знаеш ли какво ми казват? „О, умолявам те… не ме оставяй сам с баща ти!“
— Хм, виж ти…
Напълних чашата й със смръщени вежди, разигравайки внезапно притеснение. Клетите агнеци! След което на свой ред си налях вино и въздъхнах.
— Много добре. А сега ще ти кажа истината. Всеки, който ти посегне, е мой враг или нещо такова. Във всеки случай не мога да го нося в сърцето си, това е просто невъзможно. Знам, че звучи доста грубо и не би издържало на едно логично разсъждение, но е така и нищо не мога да сторя.