Доста често оставах сам, тъй като момичетата отиваха да я навестят, преспиваха там и се връщаха едва сутринта, но само за да се преоблекат и да изхвърчат отново навън, без да губят минута, сякаш не можеха да си позволят поне да закусят с мен. Достатъчно беше двамата с Елеонор да се спогледаме, за да разбера, че не ми носи бележка. Усмихвах се в отговор на съкрушената й муцунка, след което се скривах зад вестника.
Дълго се колебах дали да отворя дневника на Едит. Една вечер се въоръжих с отвертка, с голяма чаша вино и с една монте кристо №3 и се качих в спалнята. Седнах на леглото, гаврътнах чашата и запалих пурата. Когато я нямаше, можех да пия и да пуша в спалнята ако ще и цяла нощ, но това не беше истинска утеха. Наместих дневника на коленете си. Не беше нито топъл, нито бляскав, нито надарен със свръхестествени свойства, но бе все пак нейният дневник. Изчаках един момент, разглеждайки пурата, която въртях в пръсти, тъй като разполагах с предостатъчно време. После слязох да си взема бутилката вино. Тайните, които съдържаше дневникът, леко ме притесняваха. Досега никога не се бях опитвал дори да надзърна в него. Двамата с Едит си бяхме погаждали какви ли не мръсни номера, но и през ум не ми бе минавало да се докосна до дневника й. Той беше много дебел, изписан със ситен гъст почерк и несъмнено съдържаше куп неща, които не знаех, но това, което ме движеше, бе не толкова любопитството, колкото желанието да я чувствам до себе си. Настаних се на леглото с обувките — от което би й секнал дъхът, — след като първо спрях избора си на сонатите на Скрябин: стар запис, но виртуозните спадове в квартите на Софроницки, особено в осмата, можеха да компенсират всичко. Под тавана се бе напластил най-малко четирийсетсантиметров слой тютюнев дим, сред който ми се мяркаха странни и непонятни видения. Това, което не ми се нравеше в идеята да насиля ключалката на дневника й, бе усещането, че така я заставям да се появи, че прибягвам до зловеща магия, за да я повикам при себе си. А наистина много ми се искаше да довършим заедно бутилката „Мутон-Ротшилд ’85“ — бяхме я забравили, а я бях купил в чест на завръщането й, в което имаше известна ирония. Грабнах телефона. Можех да попадна на Жорж, на Оли или на някоя от дъщерите си и тогава щях да затворя. Но знаех, че ще вдигне тя, задължително.
— Дневникът ти е пред мен — казах.
— Не го прави… — прошепна тя.
— Добре — въздъхнах.
Следващият ден бе неделя. Оли дойде да ме вземе рано сутринта и отидохме да помогнем на майка ми в подготовката на празника по случай края на учебната година. Задачата ни, общо взето, се състоеше в подреждането на петдесетина стола и в изтикване на пианото в един ъгъл, докато тя и Рамона се разкрасяваха.
Когато започнахме да пренасяхме столовете от навеса до студиото, което се намираше в дъното на градината, Оли ме попита дали вчера съм се обаждал. Отговорих утвърдително и полюбопитствах защо пита, а той се ухили и обясни, че бил сигурен в това, тъй като Едит цяла вечер изглеждала доста смутена, а кой друг освен мен можел да окаже такъв ефект върху нея?
— Не е това, което си мислиш, Оли. Става дума за проклетия й дневник. Обадих й се, защото съвсем случайно го открих и се канех да го отворя.
Той застина на място. Времето беше чудесно и нежната слънчева светлина дяволито палуваше около нас, сякаш бяхме на двайсет години и ни предстоеше някакво изключително приятно преживяване. Но за жалост случаят не беше такъв: и двамата бяхме прехвърлили четирийсетте, Оли беше вдовец, а ето че и аз не падах по-долу.
— По дяволите! И направи ли го? — сподавено възкликна той.
В действителност след всичките тези години двамата си бяхме останали същите. Изумлението, с което ме гледаше Оли, бе отпечатано върху лицето му като че ли отпреди три десетилетия. Дневникът на Едит винаги бе предизвиквал у нас най-мрачни чувства, поделени между желанието да сложим ръка върху него и страха да извършим деяние, което щеше да ни коства ужасяващия гняв Божи. Сега бяхме мъже и той бе просто сантименталното писание на едно девойче, но изражението на Оли потвърждаваше категорично фриволността на подобен род разсъждения. И за двама ни тази проклета реликва все така вонеше на сяра. Усмихнах се.
— Не, тя ме разубеди.
Стори ми се едновременно разочарован и успокоен. Предполагам, че на негово място щях да изпитам същото. Известно време, докато подреждахме столовете и приключвахме с аранжирането на студиото, разменяхме шеги по повод на всички онези ужасии, които дневникът би трябвало да съдържа. И точно в този момент си дадох сметка, че към бруталното и просташко любопитство, мотивирало навремето интереса ни към нейния дневник, днес се примесваше неподправена нежност към онова, което той представляваше. Осъзнах го по начина, по който двамата се бяхме смели и по който така се бяхме развеселили.