След това Едит ми разказа, че докато ме пренасяли до колата, съм се вкопчил в ръката й — за което нямах никакъв спомен, — и то толкова силно, че се наложило да дойде и тя заедно с Рамона и майка ми. Пак от нея разбрах, че когато Спаак излязъл от операционната и съобщил на майка ми, че всичко е наред, тя припаднала в ръцете му. И че след това задълго се усамотили в кабинета му.
— Защо според теб? — попита тя.
— Да не искаш да ти го нарисувам? — промърморих.
След завръщането ми Жорж организира страхотен купон. Едновременно с това отпразнува и нещо като чудо, на каквото вече почти не се надяваше: Градът, както ми съобщи, отпуснал на Georges Sinn Fein Ballet доста прилична финансова помощ.
— И знаеш ли какво означава това? — додаде той, докато ме пренасяше от линейката до къщата, обливайки ме с вонящия си на алкохол дъх. — Това означава, че майка ти най-сетне ще може да танцува с прибрани колене, приятелю. Представяш ли си?
След което избухна в хомеричен смях и като ме притисна към себе си, взе с един скок стъпалата до входната врата.
Бях щастлив, че съм си у дома, и с превелико удоволствие парадирах с белега си, макар че повечето го бяха виждали най-малко два-три пъти. Не можеше да се разминеш от народ. Партерният етаж, който при настаняването си бяхме превърнали в балетно студио, гъмжеше от „артисти“, както ги наричаха родителите ни, което означаваше, че е напълно безполезно да се озърташ за вратовръзка или вечерна рокля. Лично ние предпочитахме по-официалните приеми, лакираните паркети, искрящите полилеи и бюфетите, огъващи се под тежестта на тонове храна и всевъзможни вкуснотии, които поглъщахме до преяждане. Изобщо не вземахме присърце конското, което ни се четеше след това, когато Жорж се прехласваше в прекъсвани от звучни оригвания тиради, според които изхранвал всички тиквеници в града с половината приходи от представленията ни. Е, не бих казал, че не можехме да заспим от срам, макар че преди лягане всеки от нас получаваше солидна доза сода бикарбонат.
Улицата беше задръстена от коли, а продължаваха да пристигат и нови. От доста време не бяхме виждали подобен бардак. След операцията се чувствах в чудесна форма. Бяха ме докарали с линейка и Жорж ме бе носил на ръце все едно бях инвалид, но сега вече стоях здраво на краката си с напълно възстановени сили. Оли и Едит тозчас ме помъкнаха към стаята ми. Чувствах се ужасно щастлив, че сме отново заедно и че най-сетне съм се прибрал у дома след отвратителния престой в болницата. Къщата се тресеше от мазето до тавана в ритъма на последното парче бибоп (страхотна досада, но след малко щяхме да слезем долу с нашите плочи!), и то така, сякаш всеки момент щеше да рухне и да пръсне светлините си по тъмната заледена улица.
— Бога ми, започва обещаващо! — възкликнах аз, жестикулирайки на стълбищната площадка с такъв апломб, сякаш бях самият Елвис.
И когато отворих вратата, видях, че всички са тук. Усетих, че очите ми се замъгляват. Хвърлих се в обятията на Рамона, след това в ръцете на майка ми, а после и всички останали на свой ред ме прегърнаха, пожелавайки ми добре дошъл. В този момент в стаята нахълта Жорж, цял вибриращ от радост, в чийто огън завръщането ми бе наляло още масло.
— Деца мои! — изрева той, като ме прегърна през рамо. — ДЕЦА МОИ! Вятърът се обърна, мътните го взели! Моля ви, да не губим време! Долу ви чакат!
След което се втурна обратно навън, увличайки останалите след себе си, и стаята мигом се опразни. Едит затвори вратата, докато Оли измъкваше цигарите. Все още бях малко смутен от обзелото ме тъпо разнежване.
— По дяволите, видяхте ли ги тия? — изръмжах, избърсвайки устните си. — Имах усещането, че направо ще ме изсмучат с техните целувки!
Но не се наложи да се оправдавам повече. Очевидно от време на време подобни излияния са допустими за един мъж, без при това да го сметнат за лигльо, особено след като е лежал в болница.