За сметка на това с Елеонор бяхме първа любов, така да се каже. В очите й аз засенчвах всички останали. И понякога си представях абсолютното щастие точно така — малко повече от едната страна, малко по-малко от другата. Две дъщери, каквито никой баща никога не е имал. Преди години, когато бяха деца и докато ги наблюдавах как се унасят в сън, наистина бях убеден, че именно аз съм избраникът Божи.
Рудолф, Вацлав и Айсадора, пекинезите на майка ми, се втурнаха да ни посрещнат. Вдигнахме ги на ръце и ги отнесохме до къщата, което много им харесваше и същевременно ни спестяваше препъването в тъмнината, докато прекосявахме градината.
Коленичих, за да я целуна.
— Мъртва съм! — изпъшка тя.
Лежеше на килима с широко разкрачени крака, прилепила хълбок о стената. Петите й бяха червени.
— Евелин ни заряза — уведомих я, докато се изправяхме.
— Рамона не се чувства много добре — на свой ред ме информира тя.
Елеонор прегърна баба си през кръста и пекинезите се разскачаха около тях като бълхи. Възползвах се от случая, за да се кача на горния етаж.
Стаята на Рамона беше хладна и изпълнена със сладникав аромат, но във въздуха имаше и още нещо, непознато за мен. Когато отвори очи, пристъпих към нея и седнах на края на леглото.
— Какво ти е, миличка?
Тя се надигна, сетне сви рамене и се усмихна.
— Ами това, че идния месец навършвам шейсет и седем години. Би трябвало да е предостатъчно като обяснение…
— Слушай, не се шегувам.
Взе ръката ми, притисна я към бузата си и на лицето й се изписа лукаво изражение.
— О, Анри-Джон, обожавам, когато се притесняваш за мен! Толкова е приятно…
Най-смешното е, че от погледа й и до ден днешен ми премалява. Лицето й бе подпухнало, но струящото от искрящите й очи неустоимо очарование озаряваше цялото й същество. Това се отнасяше и до тялото й, което сякаш изобщо не бе засегнато от погрома на годините. Не искам да кажа, че беше стройна, че кожата й бе свежа или че имаше стегнати гърди. Тя не бе вече девойка, нито дори зряла жена. Но от нея се излъчваше такава сила, че човек забравяше тези подробности. И то толкова лесно, че неведнъж ми се бе случвало да бъда обсебен от подчертано натрапчиви и болезнено конкретни мисли.
— Няма ли да ми кажеш най-сетне какво ти има? — прошепнах.
— О! Толкова зле ли изглеждам?
Понякога съм най-търпеливият човек на света, тъй че не след дълго тя се предаде и призна, че се чувства малко уморена.
— Виж ти… Сигурна ли си? — подсмихнах се аз.
После дойде Елеонор. Известно време постърчах насред стаята с ръце в джобовете, без да участвам в заговорническото им шушукане. Но това не ми помогна.
Майка ми лежеше на дивана в хола и задълбочено разкрояваше панделки. Хванах я за пръстите на единия крак и го повдигнах.
— Тая работа не ми харесва — отбелязах. — Мисля, че е болна.
Стрелна ме с поглед. От деня на раждането ми Елизабет Бенжамен постоянно си повтаряше, че има син, но и до ден днешен не можеше да го повярва. При все че клетата — защото само Бог знае колко се беше настрадала покрай мен — бе положила всички възможни усилия, за да го осъзнае. Както и всяка друга майка, тя ме беше прегръщала и покривала с ледените си целувки. Понякога в разгара на някое соаре внезапно пребледняваше, като нерядко дори изпускаше чашата си и току изпищяваше: Къде е Анри-Джон? — докато в същото време аз кротичко спях в някой ъгъл. А щом ме откриеха, яростно ме разтърсваше и ме принуждаваше да стоя прав, обяснявайки ми, че не може непрекъснато да търчи подире ми. И макар да не разбирах много добре какво чак толкова се е случило, аз се опитвах да се притисна към нея, за да избегна продължението. Ала тя ме държеше на разстояние и сащисано се блещеше насреща ми.
До самата си смърт майка ми щеше да ме гледа изумено. Ако ще и още сто години да бяхме живели заедно, нищо нямаше да се промени. Просто не би могла да се сдържи да не го прави. Аз съм голямата загадка на живота й, най-изумителното нещо, случило й се от собственото й пръкване на бял свят насам.
— Утре сутринта ще се обадя на Спаак, щом смяташ, че така ще е по-добре.
— Мамо, но аз не бих потърсил помощта му дори за най-обикновена хрема!
— Слава Богу, че не е тук, за да те чуе!
Седнах на другия край на дивана, потискайки лека въздишка. И докато тя продължаваше да реже панделките си, а надвесеният над мен Жорж Спаак ме спасяваше от остър перитонит — бе през ужасната зима на 56-а — отново и съвсем машинално обгърнах с длани краката й. Бях единственият в семейството, който си позволяваше да намеква, че на света има и други лекари. Но в това отношение явно се бе утвърдило убеждението, че невежеството и неблагодарността са двете основни достойнства на Анри-Джон.