— Да чуя разсвирването — подканих го аз.
И докато хлапето изпълняваше тази задача, видях, че Елен Фоле влиза в градината и подпира колелото на живия плет. Махнах й с ръка. После майката на М.-С. ми подаде чека с подчертано сконфузено изражение, тъй като дори глух би запушил ушите си. Изпратих я до вратата.
Сетне се върнах при невръстния си приятел.
— Изправи се — въздъхнах. — И не клати глава като магаре.
Седнах до него. Наблюдавах ръцете му, докато търчаха нагоре-надолу по гамата, и си мислех, че никога досега не съм виждал нещо по-отчайващо.
Просто не знаех какво да го правя. Накарах го да изсвири едно парче на Сати1, върху което се предполагаше, че е работил — нещо съвсем просто и не изискващо кой знае какво чувство. Станах още на първия такт. Тупнах го по гърба, за да се изправи, дръпнах лактите му назад и се отдалечих с измъчена гримаса. И отново забелязах Елен Фоле. Седеше насред моравата и се занимаваше с гумата ми. Помислих, че халюцинирам.
— По дяволите, какво правиш? — изсъсках през полуотворения прозорец.
— Какво? А, почти приключих!… Искаш ли да видиш от какво се е спукала?
Бях потресен. Зад гърба ми М.-С. усърдно тормозеше пианото. Възползвайки се от това, че продължавах да стоя вцепенен и онемял, тя се приближи и ми подаде нещото, което бе измъкнала от гумата.
— Знам, че не си ме молил… Но ми беше приятно.
Усмивката й ме обезоръжи.
— Извини ме. Имам работа — избъбрих.
Притворих прозореца. М.-С. беше спрял да свири и с пъхнати между краката ръце гледаше право пред себе си, зяпнал като риба на сухо.
— Е, и какво? Доволен ли си от себе си? Поне чу ли се какви ги накъдри?
Седнах до него и му изсвирих парчето. Опитах се да му обясня кое е най-важното. После сложих ръцете си върху неговите и го изсвирихме заедно.
— А сега опитай сам. И, за бога, постарай се поне малко да се вслушваш в това, което свириш!
В същия момент видях Елен Фоле да пресича градината, яхнала колелото ми. Затворих очи и се ощипах по носа.
— Започвай! Какво чакаш? — изсъсках.
Отворих очи на петия такт. Тя отново профуча край прозореца и ми махна с ръка. М.-С. продължаваше изпълнението си в стила на пиян дървосекач.
Приведох се над него, сграбчих партитурата и я запокитих в другия край на стаята.
— Посерко нещастен! — изръмжах. — Хайде, марш! Изчезвай оттук, не искам повече да те виждам!
Той светкавично събра нещата си. Посочих му вратата. После отново застанах на прозореца.
— Ама ти още ли си тук? — креснах по адрес на Елен, която правеше обратен завой в края на алеята и като че ли изпитваше искрено удоволствие от препускането из градината.
Тя спря пред прозореца със сияещо лице.
— Нямах намерение да те притеснявам.
— Да де, но не се получи. Виж, не искам да ти прозвучи грубо, но в момента не ми е до смях.
В крайна сметка отидох да й отворя. Но не задоволих любопитството й, оставяйки я да тръгне вдясно или вляво, а я поведох направо към банята. Все пак успя да зърне една от картините на стената в хола.
— Знаеш ли, че Брам Ван де Велде2 е вдъхновил Бекет за написването на „В очакване на Годо“?
Отговорих утвърдително, но това не й попречи да ми разкаже цялата история, докато търкаше пръстите си един по един, а аз стоях на вратата и я наблюдавах, опасявайки се да не се измъкне и да хукне да обикаля къщата. Не я слушах. Беше ми нервно. За сметка на това тя очевидно се чувстваше великолепно, като ни най-малко не бързаше и продължаваше да се шегува, озъртайки се с любопитство наоколо. Не проумявах какво прави тук и ужасно се дразнех от факта, че се чувствах като навлек в собствената си баня — точно такова усещане имах.
Носеше една от жарсените си поли, която покрай доскорошните й изпълнения на колелото се бе повдигнала с няколко сантиметра и която явно и през ум не й минаваше да придърпа надолу. Носеше и лека памучна блуза с шпиц деколте, чиито ръкави бе запретнала, като освен това я бе разкопчала наполовина, тъй че върху снежнобелия й сутиен забелязах някаква извезана цветна измишльотина — роза? шипка?
Обстановката ми беше до болка позната и просто нямаше какво друго да гледам освен нея. Не проронвах нито дума — и това несъмнено бе грешка, защото иначе може би щях да се измъкна от ситуацията, подхващайки разговор за литографията и за проблемите на изобразителното изкуство. По някое време реших, че ръцете й едва ли биха могли да станат по-чисти. И точно в този момент трябваше да се раздвижа и да поема обратно към изхода, ала аз не помръднах, все така облегнат на рамката на вратата, сякаш краката ми се бяха сраснали с пода.