Тя се приведе към огледалото, внимателно се огледа и заяви, че градината ми й напомняла дома на баща й, с когото за съжаление не поддържала никакви отношения вече близо десет години, бедничкият… И продължи да каканиже спокойно, докато най-безцеремонно смъкваше полата си, след което я прекрачи, огледа я на светлината на лампата и пъхна единия й край под крана — О, това е само малко пръст, веднага ще изчезне… — без да ми обръща повече внимание, отколкото би обърнала на евентуалната си съквартирантка.
Отбелязах, че сандалите й са покрити с прах.
— О, естествено! — възкликна тя.
Взе една книжна салфетка и се наведе.
Внимателно прецених ситуацията. После пристъпих напред, подпъхнах пръст под ластика на слиповете й и Елен се разкрачи, опирайки се с ръце на бидето.
— Ах, сънувах го! — прошепна тя.
Аз също, но сигурно е било кошмар.
Всъщност кошмарът щеше да настъпи по-късно.
Когато на вратата почука следващият ми ученик, аз вече го чаках. Елен си бе отишла. Междувременно бях взел душ, подредил банята, измил пода, на който се бяхме трудили, и отворил прозорците.
Момчето бе изключително талантливо. Занимавах се с него от четири години. Щом докосна клавишите, на устните ми заигра усмивка, тъй като изпитах усещането, че всичко си отива на мястото. Но след като поразмислих, усмивката ми се стори крайно неуместна и набързо я преглътнах. Нямаше защо да се превъзнасям. Малко сдържаност не беше излишна.
Работих до вечерта. Следобедната жега не намаляваше и привечер отидох да се излегна в градината. Опитах се да не изпитвам угризения. Не исках нито да се виня, нито да се оправдавам. Единственото ми желание бе да приема нещата такива, каквито са.
Звънът на телефона ме накара да изоставя тази деликатна умствена акробатика. Беше майка ми. Нямало да бъде зле да отида у тях.
Дъщерите ми още не се бяха прибрали. Оставих им бележка. И тъкмо се канех да изляза, когато ми се стори, че дочувам шум в банята. Беше Евелин. Над пяната стърчаха единствено коленете и главата й. Обходих помещението с поглед.
— Наред ли е всичко? — попитах.
— Естествено. Разбира се, че е наред!
Пристигнах по тъмно. Докато вървях по алеята, настъпих Рудолф, който сърцераздирателно се разквича. Взех го на ръце и го погалих, но не му казах нито дума.
— И това учудва ли те? — попитах майка ми, връчвайки й пекинеза. — Не него трябва да вините, а себе си! По дяволите, та той е на седемдесет и една години! Защо не се пенсионира?
Целунах я и отидох да си налея чаша порто, която изпразних на един дъх. Спогледахме се, после се качих да видя Рамона.
И още преди да стигна вратата, знаех какво ме очаква. Двамата с Рамона се усещахме.
Чаршафите й бяха подгизнали от пот, челото й гореше. Мяташе се в трескава полудрямка, която не посмях да наруша. В гърлото ми заседна буца.
Слязох и пресуших още една чаша.
— Защо ли ви послушах? Аз съм виновен за всичко!
В този миг иззвъня телефонът.
— Да!
— Анри-Джон?… Обажда се Спаак…
— Как… Но къде сте, по дяволите?
— Току-що се прибирам. Какво става?
— Рамона е болна и се нуждае от вас. Незабавно!
— Проклятие!
— Да, не знам какво й е… Не иска да види никого другиго освен вас! Има страхотна температура!
— Добре… Ще се опитам да намина през нощта. Не мога да се освободя по-рано.
— …
— Ало?… Виж, момчето ми, разполагам само с две ръце и два крака…
— Добре… Много добре… Има ли нещо, което междувременно бих могъл да направя?
— Нищо особено. Трябва да я прегледам. Постарай се да не вдига прекалено висока температура. Но не й давай аспирин. Нали я знаеш, с нейната язва…
— Тогава какво?
— Засега нищо. Ще видим, когато дойда.
— Чудесно! А дотогава да се задоволя да държа ръката й, така ли?
— Бога ми… не е необходимо. Я кажи, спомняш ли си „Послание до света“ с Марта Греъм3 през 54-а?
Уверих го, че няма да мръдна оттук и че разчитаме на него. После затворих телефона и се вторачих в майка ми.
— Е, какво ти каза?
— Емили Дикинсън4: Душа, ще тръпнеш ли отново?