Милица попита един евреин:
— Вода няма ли на друго място?
— Няма, няма, госпожо, не се бойте. Слава богу, оттече се — отговори евреинът, като поздрави с оръфаната си кожена шапка.
— А де са срутените къщи от водата?
Евреинът отговори:
— Няма срутени къщи.
И той се взираше с наслаждение в заруменялото от свежия ветрец и хубаво лице на Милица.
— Деца удавени има ли? — попита Йордо.
— Няма господине; лъжат. Никой човек не стана зян. Водата се дръпна скоро.
По Милициното лице се изобрази незадоволство; тя се обърна към мъжа си укоризнено:
— Йордо! Твоите новини излязоха вятър.
— Както ги купих, тъй ти ги продадох — отговори той. — Преувеличили са — от бълхата хората правят бивол. Карай назад! — заповяда на возача.
И колата се повърнаха между два реда подгизнали къщи, оплюти от кал дюкяни и купчини мръсни и жълти евреи, и при срещата на други туристи във файтони, със същото недоумение, изписано по лицата…
Милица си свали капелата твърде недоволна, твърде разочарована, твърде сърдита. То не заслужавало да зареже романа на най-критическото място пред дуела. Няма нито къща погълната, нито деца издавени… Напразно й раздразниха любопитството и я обезпокоиха.
Тя подхвана пак романа си и зачете с разтупано от прежното вълнение сърце, за да види по-скоро дали се избави от новата страшна опасност животът на фантастическия герой.