Май си харесваше работата. Неговата специалност бяха Щатите през двайсети век и съжаляваше само, че е затънал в досадните екскурзии, свързани с убийства.
— Никой не иска да види нищо друго — оплака се Джеф. — Далас, Лос Анджелис, Мемфис, Ню Йорк, Чикаго, Батън Руж, Кливлънд — до втръсване. Не мога да ти опиша колко ми се гади вече да се провирам в тълпата на онзи надлез, да соча прозореца на шестия етаж и да гледам онази нещастна жена върху задния капак на колата. Поне историята с Хюи Лонг не е чак толкова посещавана. Но в Далас през онзи ден се натрупаха двайсетина мои варианта. Хората не искат ли да видят и щастливите времена през двайсети век?
— А имало ли е такива? — полюбопитствах аз.
15.
Закусихме в „При Бренън“, вечеряхме в „При Антоан“, разходихме се в парка и се върнахме в стария град да разгледаме катедралата на площад „Джаксън“, после отидохме на брега да се полюбуваме на Мисисипи. Освен това посетихме киносалон и гледахме „Червен прах“ с Кларк Гейбъл и Джийн Харлоу, отбихме се за малко в пощата и в обществената библиотека, накупихме си вестници (те са разрешени като сувенир) и се наслушахме на радиостанции. Джеф ни повози с автомобил под наем. Предложи и на нас да шофираме, но ние се ужасявахме от идеята да седнем зад волана, след като видяхме сложните манипулации по смяната на предавките, и то в движение. Вършихме и разни други неща, присъщи на двайсети век. Направо попивахме духа на времето.
После заминахме за Батън Руж да видим как ще бъде убит сенатор Лонг.
Пристигнахме в града на 7 септември, събота, и се настанихме в най-изискания хотел, както твърдеше Джеф. Имаше сесия на щатското законодателно събрание и тарторът Хюи бе дошъл от Вашингтон да дърпа юздите. Размотавахме се безцелно до неделния следобед, когато Джеф ни заведе да видим най-голямото шоу.
Той си бе сложил термопластична маскировка. Неговото розово, нормално лице сега имаше белези и нездрав жълтеникав оттенък. Имаше и мустаци под носа си, а на носа — големи тъмни очила, които сякаш бе взел назаем от Даджани.
— За трети път водя туристи тук — обясни ни Джеф. — Няма да е много добре, ако някой забележи трима неразличими близнаци в коридора, където застреляха Хюи.
Напомни да не обръщаме никакво внимание на другите двама Джеф Монро, които бихме могли да зърнем близо до мястото на убийството. Само той с белезите, мустаците и очилата си беше нашият куриер, до онези не биваше и да припарваме.
По свечеряване тръгнахме нехайно към великанската 34-етажна сграда на щатския парламент и се вмъкнахме вътре — поредните зяпачи, дошли да се възхитят на творението на Хюи, погълнало 5 милиона долара по тогавашните цени. Джеф на всеки няколко секунди проверяваше времето.
Посочи ни място, откъдето щяхме да виждаме добре, но нямаше да пострадаме от заблуден куршум.
Нямаше как да не забележим и други туристи, заели небрежни пози наблизо. До една група стоеше мъж, който несъмнено беше Джеф Монро. Друга група се бе скупчила около мъж със същото телосложение, който обаче носеше очила с метални рамки и имаше голяма тъмна бенка на едната буза. Много се стараехме да не поглеждаме към тези хора. И те най-усърдно се занимаваха със същото.
Човъркаше ме мисълта за парадокса на натрупването. Според мен всеки, който някога би се пренесъл назад по линията, за да гледа убийството на Хюи Лонг, би трябвало да е тук в момента — може би хилядни тълпи, които се блъскат за по-добро местенце отпред. Да, ама имаше само няколко десетки, дошли от 2059-а или от по-ранна година. Защо останалите не бяха тук? Нима времето беше толкова гъвкаво, че все същото събитие можеше да се разиграва безкрайно, всеки път за все по-многобройна публика?
— Ето го — прошепна Джеф.
Главатарят вървеше забързано към нас, следван по петите от охраната си. Той беше нисък и пълничък, с червендалесто лице, чип нос, оранжева коса, месести бърни и дълбока ямичка на брадичката. Внушавах си, че мога да доловя силата на характера му, и се питах дали не се заблуждавам сам. Когато ни доближи, той се почеса по задника, каза нещо на мъжа отляво и се закашля. Костюмът му беше малко омачкан, косата — леко разрошена.
Подготвени от нашия куриер, ние знаехме откъде ще се появи убиецът. Чак когато Джеф промърмори сигнала — не и по-рано! — извихме глави, за да видим как доктор Карл Остин Вайс се отдели от гъмжилото, пристъпи към сенатора и притисна към корема му пистолет 22-ри калибър. Стреля веднъж. Изненаданият Хюи се просна по гръб смъртно ранен. Телохранителите му мигом извадиха оръжията си и застреляха убиеца. По пода се разтекоха лъщящи локви кръв. Зачервените телохранители ни избутваха и изблъскваха — по-назад, по-назад, по-назад!