На влизане всеки получаваше бръмчилка и се разгорещихме бързо. Броени мигове, след като хоботчето на бръмчилката се опря в ръката ми, почувствах как съзнанието ми се разширява подобно на надут балон и накрая тялото ми не можеше да го задържи, направо ми опъваше кожата. Чух припукване и се зареях. И останалите преживяваха същото. Освободени от оковите на плътта, ние се носехме под тавана в мъглица от ектоплазма и се наслаждавахме на изискани усещания. Пуснах рехави пипала да се увият около реещите се очертания на Бетси и Хелън, порадвахме се на тройно, безметежно, психеделично сливане. От поне хиляда звукови генераторчета в стените се разнасяше музика, а таванът, който всъщност беше екран, си стоеше настроен на канал за абстракции, за да засили въздействието. Много мила сцена.
— Нажалени сме, че ни напускаш — нежно редеше Шигемицу. — Отсъствието ти отваря бездна. Но пък цял свят открива се пред тебе, щом потропаш…
Продължи в същия дух поне пет минути. Накрая поезията му стана вдъхновяващо еротична. Жалко, че не запомних тази част.
Реехме се все по-възвишено. Сам се вихреше като домакин и не позволяваше никой да се спихне дори за минута. Неговото огромно черно тяло блестеше от мазилата. Млада двойка от службата на времето си бе домъкнала ковчег — прекрасна изработка, тапициран с коприна и с всевъзможни санитарни удобства. Напъхаха се вътре, за да ги гледаме по видеоканал. После и всички останали го пробвахме по двойки и по тройки, падна голям смях при някои съчетания. Моя партньорка беше продавачката на бръмчилки и както се бяхме разгорещили, повторихме веднага.
Момичетата от смъркалницата танцуваха за нас, а трима куриери — двама мъже и крехка наглед млада жена с хермелинова препаска — направиха очарователна демонстрация на биологична акробатика. Научили стъпките в Кносос, където гледали древни критски танци, после просто ги приспособили към съвременните вкусове, като вмъкнали сношения в най-подходящите моменти. По време на тяхното изпълнение Сам раздаде на всички сетивни миксери. Включихме си ги и бяхме завладени от прекрасна синестезия. Този път за мен осезанието се превърна в аромати. Галех хладното дупе на Бетси и вдишвах уханието на априлски люляк. Стиснах кубче лед и надуших морски прибой при прилив. Плъзнах пръсти по грапавата повърхност на стената и дробовете ми се изпълниха със замайващия мирис на пламнала борова гора. Пренастроихме миксерите и звуците се преобразиха в допир. Хелън дишаше страстно в ухото ми и аз напипвах гладък мъх. Музиката ревеше от стените като потоци гъста сметана. Шигемицу започна да стене в бели стихове и пробождащите ритми на гласа му стигаха до мен като ледени пирамиди. Опитахме и бъркотии с цветове и вкусове. От всички наслади, изобретени през последното столетие, несъмнено предпочитам сетивния микс.
Емили — момичето от генетичния салон, дойде при мен. Тя беше слаба, сякаш гладуваше, скулите й стърчаха, но под разрошената метла на зелената й коса ме гледаха най-красивите пронизващи зелени очи, които бях виждал. Макар че се друсаше с всичко, което имахме на купона, изглеждаше хладнокръвна и сдържана. Скоро открих, че съм се заблудил. Тя пак се рееше.
— Слушай внимателно какво ти казва — посъветва ме Сам. — От реенето става ясновидка. Сериозно ти говоря — истинска е, а не шарлатанка.
Тя залитна към прегръдката ми. Задържах я неуверено, докато устата й търсеше моята. Зъбите захапаха лекичко устните ми. Ние се свлякохме полека на килима, който избръмча тихо от докосването ни. Емили носеше наметка от ивици медна плетка, събрани при шията. Аз затърсих търпеливо гърдите й под дрехата, а тя изрече с кух глас на пророчица:
— Скоро ще потеглиш на дълго пътешествие.
— Така е.
— Ще поемеш назад по линията.
— Вярно.
— Във… Византион.
— Да, в столицата на Византия.
— Там не е място за старци! — провикна се някой от другия край на стаята. — Младите се прегръщат, птички пеят по дърветата…
— Византион… — смънка изтощена танцьорка, проснала се разкрачена до петите ми.
— Златните ковачници на императора! — изпищя Шигемицу. — Дух подир дух! Ковачниците разбиват потока! Пламъци, що не се хранят с наръчи дърва, нито пък ги е разпалила стомана!