Слязохме долу да се срещнем с нашите осем туристи.
20.
Мястото за времевия скок във византийските екскурзии е почти винаги площадът пред „Света София“. Чувствахме се малко неловка в одеждите си, докато ни возеха натам с микробус. Бяхме на площада малко преди десет сутринта. По-обикновени туристи, дошли просто да разгледат Истанбул, вървяха на малки тълпи между огромната катедрала и близката джамия „Султан Ахмед“. Капистрано и аз проверихме дали таймерът на всеки е на мястото си и дали туристите са си набили в главите правилата за пътешествениците във времето.
В групата имаше двама млади хубавци от Лондон, две германски учителки с вид на девственици и две по-възрастни семейни двойки американци. Всеки бе минал през хипнокурса по византийски гръцки и за около два месеца щеше да го говори с лекотата на роден език. Въпреки това трябваше да напомняме на американците и на едната германка да говорят само на гръцки.
Скочихме.
Усетих мимолетната загуба на представа къде съм, присъща на прехвърлянето назад по линията. После се опомних и установих, че съм напуснал Истанбул, за да попадна в Константинопол.
Градът не ме разочарова.
Нямаше ги мърлявите цветове. Нямаше ги минаретата. Нямаше ги джамиите. Нямаше ги турците.
Небето беше синьо, въздухът — свеж и чист. Стояхме на големия площад — Августеума, пред „Света София“. Отдясно, където трябваше да бъдат невзрачно сиви делови средища, зърнах ширнали се поля. Пред мен трябваше да бъде синята фантазия на джамията „Султан Ахмед“, но видях струпани нагъсто ниски мраморни дворци. Встрани от тях се издигаше едната стена на Хиподрума. Хора в пъстри роби, сякаш избягали от византийска мозайка, ходеха из просторния площад.
Завъртях се на пети, за да съзерцавам за пръв път „Света София“ без минаретата.
Нямаше я.
На мястото й видях овъглените руини на непозната правоъгълна базилика. Каменните стени едва се крепяха, покрив нямаше. Трима войници придрямваха в сянката на фасадата. Обърках се.
Капистрано подхвана монотонно:
— Върнахме се шестнайсет столетия назад по линията. Годината е 408-а. Дойдохме да наблюдаваме шествието по случай кръщението на сина на император Аркадий, който един ден ще седне на трона под името Теодосий II. Зад нас, на мястото на всеизвестната „Света София“ можем да видим развалините на първоначалната базилика, построена по времето на император Констанций, син на Константин Велики, и отворена за богомолци на 15 декември 360 година. Тази сграда е опожарена при размирици на 20 юни 404 година и както виждате, възстановяването й още не е започнало. Тя ще бъде построена наново трийсет години напред по линията от император Теодосий II и ще я видите при следващия ни скок. Елате насам.
Последвах го, все едно сънувах — турист като другите осмина. Капистрано вършеше цялата работа на куриер. Разказваше сбито, но разбираемо за мраморните палати пред нас — зародиш на Големия дворец. Не успявах да напасна гледките с чертежите, които бяхме разглеждали в „Харвард“. Обяснението беше просто — аз бях изучавал по-късния, процъфтяващ град от епохите след Юстиниан. Отдалечихме се от брега и дворците към жилищен квартал, където домовете на богаташите с обширните им дворове се смесваха хаотично с бедняшките колиби под тръстикови покриви. Накрая излязохме на Месата, широката церемониална улица, по която се редяха дюкяни. В чест на кръщенето на престолонаследника бяха украсени с копринени драперии, обшити със златни нишки.
Всички жители на Византион бяха тук, тълпяха се рамо до рамо в очакване на грандиозното шествие. Продавачите на угощения печелеха добре. Надушвахме печени бутове и ребърца, зяпахме сергии, отрупани със сирена, ядки и непознати плодове. Една от германките си призна, че е огладняла. Капистрано се засмя, купи агнешки шишчета за всички и плати за тях с лъскави медни монети, за които някой нумизмат би дал цяло състояние. Едноок мъж ни продаде вино от огромна охладена амфора, позволи ни да пием направо от черпака. Щом търговците наоколо се усетиха, че сме податливи клиенти, десетки от тях се скупчиха около нас. Предлагаха ни сувенири, захаросани сладкиши, видимо престояли твърдо сварени яйца, паници с осолени ядки, подноси с всевъзможна подозрителна карантия. Това беше истинското отдавнашно минало — шаренията от чудати стоки, вонята на пот и чесън от гъмжилото ни внушаваха, че сме много далеч от 2059 година.
— Чуждоземци ли сте? — попита ни брадат мъж, който продаваше малки глинени лампи. — Откъде идвате? От Кипър? От Египет?