Отделих половин ден да кръстосвам насам-натам. Цял час гледах как строят нова джамия, а по-късно видях и Сюлеймание, нова-новеничка и сияеща под лунните лъчи. Отидох на свое лично поклонение, като скришом си помагах с карта, която отмъкнах от Службата без разрешение. Накрая намерих джамията на Мехмед Завоевателя, която щеше да бъде разрушена от земетресение през 1766 година. Струваше си ходенето. В ранния следобед, след като огледах превърнатата в джамия „Света София“ и окаяните останки от Големия дворец на Византион отсреща (джамията „Султан Ахмед“ щеше да се издига там петдесет години напред по линията), запътих се към Покрития пазар. Намислил бях да купя малко дреболии за спомен, но не бях направил и десетина крачки, когато зърнах моя любим гуру Сам.
Представете си какъв беше шансът това да се случи — хиляди години, в които да бродиш, но двамата идваме на почивка в същия ден, в същия град и се срещаме под същия покрив!
Той се бе облякъл като мавър, сякаш щеше да участва в постановка на „Отело“. Нямаше начин да го сбъркам с друг — наоколо никой не можеше да се мери по ръст с него, а въгленочерната му кожа блестеше на фона на бялата роба. Втурнах се към него.
— Сам! — креснах в движение. — Сам, дърт черен мръснико, какъв късметлия съм, че те срещам тук.
Той се извъртя стреснато, смръщи се насреща ми и ме зяпна озадачен.
— Не те познавам — изрече студено.
— Не се оставяй тази брада да те заблуди. Аз съм — Джъд Елиът.
Погледът му стана свиреп и той изръмжа. Около нас се събираше тълпа. Вече се питах дали не съм сбъркал. Може пък да не беше Сам, а някой негов прапра… и тъй нататък, който изглеждаше като негов близнак заради шегичките на гените. Не, казах си, това си е Самбо и никой друг.
Но защо вади ятаган от ножницата?
До този миг говорехме на турски. Минах на английски:
— Слушай, Сам, не знам какво става, но ще ти играя по сценария. Какво ще кажеш да се видим след половин час при „Света София“, за да…
— Неверническо псе! — изрева той. — Изчадие на просяци! Прасешки чекиджия! Стой настрана от мен! Махни се, проклет джебчия!
Завъртя ятагана опасно над главата ми и продължи да беснее на турски. Изведнъж смънка доста по-тихо:
— Не знам кой си ти, пич, дяволите те взели, но ако не се разкараш бързичко оттук, ще ме принудиш да те разсека на две. — Само това каза на английски и пак се развика на турски: — Насилник на бебета! Пияч на жабешко мляко! Любител на камилски фъшкии!
Изобщо не се преструваше. Наистина не ме позна и наистина не искаше да има нищо общо с мен. Сащисан, аз се отдръпнах заднешком, шмугнах се в един страничен проход на пазара, излязох навън и припряно скочих десет години напред по линията. Двама-трима ме видяха да изчезвам, но не давах пукната пара за тях. За турчина през 1559 година светът сигурно изобилстваше на ифрити и джинове, щяха да ме сметнат за поредното явяване на дух.
Не останах в 1569 година повече от пет минути. Буйството на Сам при срещата ни ме потопи в такова недоумение, че не можех да се успокоя и да разглеждам. Трябваше да намеря обяснение. Побързах да се върна в 2059 година, появих се на една пресечка от Покрития пазар и някакво такси за малко не ме размаза по улицата. Неколцина съвременни жители на Истанбул се ухилиха и започнаха да ме сочат, когато видяха средновековните ми одежди. Тези простаци още не бяха свикнали да приемат с безразличие завръщането на пътешественици във времето.
Намерих най-близкия комуникатор, притиснах палец към сензора и опитах да се обадя на Сам.
— Не отговаря на домашния си номер — осведоми ме главната информационна система. — Да го издирим ли?
— Да, моля — казах, без да се замисля.
Миг по-късно се наказах с пестник по челото за тъпотията. Как ще си е вкъщи бе, идиот, като е назад по линията в 1559-а!
Но комуникационната мрежа вече го проследяваше. Вместо да постъпя разумно и да прекъсна връзката, стърчах там като слабоумен и чаках неизбежното съобщение, че не е открит никъде.
След три минути чух безизразния глас:
— Намерихме лицето, което търсите, в Найроби. Очаква вашето обаждане. Моля решете дали искате да продължите.
— Продължавайте — промърморих и абаносовите черти на Сам цъфнаха на екрана.
— Да не си загазил, дете мре? — попита той.
— Ама ти какво правиш в Найроби?! — изврещях аз.
— Позволих си малка почивка сред своята раса. Не биваше ли да съм тук?