— Чуй ме — аз съм в почивка между куриерските задачи и допреди малко бях в Истанбул през 1559-а, където те срещнах.
— И какво от това?
— Как е възможно да си там, щом си в Найроби?
— Както е възможно да има двайсет и двама екземпляри от твоя арабски лектор, които гледат как римляните коват Исус с пирони. Мамка му, човече, кога ще се научиш да мислиш в четири измерения?
— Значи в 1559-а е друго твое „аз“?
— Силно се надявам, готин! Той си е там, аз съм си тук! — разсмя се Сам. — Човече, такива дреболии не бива да ти опъват нервите. Вече си куриер, забрави ли?
— Чакай малко. Чакай… Ето какво се случи. Влязох в Покрития пазар, знаеш го, и ти беше там в мавърска премяна, аз креснах и се втурнах към тебе да ти кажа „здрасти“. А ти не ме позна, Сам! Започна да размахваш ятагана си, да ме обсипваш с ругатни, а на английски ми каза да ти се разкарам от главата и…
— Ей, мой човек, нали знаеш, че е забранено да си бъбриш с други пътешественици във времето, когато си назад по линията. Ако не сте се прехвърлили от една и съща точка в текущото време, не бива да му обръщаш внимание, дори да си го разпознал. Тези дружески срещи са забранени, защото…
— Да бе, знам, но нали бях аз! Не съм си помислял, че ще ме напъдиш заради правилата. Дори не ме позна!
— Естествено. Защо си толкова огорчен, хлапе?
— Все едно имаше амнезия. Уплаших се.
— Че нали е било немислимо да те позная?
— Какви ги дрънкаш?
Сам прихна.
— Парадоксът на едновременността! Само не ми разправяй, че не са ви говорили за него!
— Споменаха нещо, Сам, но аз не се задълбочавах особено в тези неща.
— Ами задълбочи се сега. Знаеш ли през коя година се помотах из миналото на Истанбул?
— Не.
— През 56-а или даже 55-а, нещо подобно. А с тебе се запознахме едва тази пролет. Онзи Сам, когото си намерил в 1559-а, изобщо не те е виждал дотогава. Едновременно пребиваване в миналото, чатна ли? Ти си тръгнал от точка в текущото време през 2059 година, а аз — от 55-а, май тогава беше. Затова си ми бил непознат, а ти си ме познавал. Сега схвана ли поне една от причините защо куриерите не бива да заприказват свои приятели, на които се натъкват назад по линията?
Започнах да схващам.
— Започвам да схващам — уверих Сам.
— За мен си бил някакъв тъп новак, който се опитва да ми докара беля на главата, може би дори доносник на патрула. Не съм те познавал и не съм искал да ми досаждаш. Като си порових в паметта, се сетих, че имаше такава случка, когато бях там. Някой от дошлите назад по линията ме ядоса на пазара. Смешно е обаче, че не те разпознах, когато те видях по-късно!
— Имах фалшива брада.
— Може би затова. Е, сега всичко ли ти се намести в главата?
— Парадоксът на едновременността. Ясно.
— И ще запомниш да стоиш настрана от старите си приятелчета, когато си назад по линията?
— Можеш да се обзаложиш. За Бога, Сам, много ме уплаши с онзи ятаган!
— Иначе как си?
— Страхотно. Наистина.
— Внимавай с парадоксите, хлапе — настоя Сам и ми прати въздушна целувка.
С огромно облекчение се махнах от комуникатора и се пренесох назад по линията в 1650 година, за да гледам как строят джамията на Сюлейман Великолепни.
24.
Темистоклис Метаксас беше старшият куриер за втората ми времева екскурзия във Византия. От мига, когато се запознах с него, аз си знаех, че този човек ще има твърде важна роля в съдбата ми. Познах.
Метаксас приличаше на петле с ръста си малко над метър и половина. Черепът му беше с триъгълни очертания, плосък в темето и изострен към брадичката. Косата му, гъста и къдрава, вече посивяваше. Предполагам, че беше на петдесетина години. Имаше малки и блестящи тъмни очи, гъсти вежди и голям остър нос. Устните му бяха вечно присвити навътре и изглеждаше, че изобщо няма устни. По него не можеше да се види грам мазнина, а и беше необичайно силен за дребния си ръст. Ниският му глас покоряваше.
Метаксас преливаше от обаяние. Или е по-точно да кажа наглост?
По малко и от двете, струва ми се. За него цялата вселена се въртеше около собствената му личност. Звездите се появяваха само за да го огряват с лъчите си. Ефектът на Бенчли беше открит единствено за да му позволи да броди из епохите на миналото. Ако някога го споходеше смъртта, космосът щеше да се разпадне.
Бил сред първите, започнали работа като куриери преди повече от петнайсет години. Ако бе поискал, със сигурност е щял да се издигне и до шеф на цялата куриерска служба с цял взвод порочни секретарки, свободен от принудата да се бори с бълхите в стария Византион. Но Метаксас избрал да си остане куриер и да не се занимава с нищо друго, освен с екскурзиите в миналото на Византия. На практика се смяташе за жител на империята и дори прекарваше почивките си в онези времена — в началото на дванайсети век имаше вила в предградията.