По-късно научих, че това е едно от призванията на Метаксас в службата на времето. Заема се с новаците куриери, които още имат жълто около устата, и ги прави толкова наперени, че да си вършат сами работата, и то свястно.
Когато се върнах от екскурзията с Метаксас, не се боях от първата си самостоятелна задача. Чувствах се готов да я поема. Метаксас ми показа как куриерът може да бъде своеобразен художник, който рисува портрет на миналото за своите клиенти. Тъкмо такъв възнамерявах да стана. Рисковете и отговорностите вече не ме тревожеха.
Протопополос ми каза:
— Когато се прибереш от почивката, ще заведеш шестима на едноседмична екскурзия.
— Ще пропусна почивката. Готов съм да тръгна още сега!
— Да, но твоите туристи не са готови. Бездруго законът изисква да имаш почивка между пътешествията. Затова си отдъхни. С тебе, Джъд, ще се видим отново тук след две седмици.
Трябваше да се примиря с нежеланата ваканция. Изкушавах се да приема поканата на Метаксас и да отида във вилата му през 1105 година, но ме споходи съмнението, че може да се е преситил на компанията ми за известно време. Позалъгвах се малко с идеята да се присламча към екскурзия до битките при Хейстингс или Ватерло, или дори да присъствам на Разпятието, за да броя колко Даджани има там. Отказах се бързо. Малко ми оставаше сам да поведа туристи и не исках някой друг да ми показва миналото, поне засега. Исках да закрепя своето тепърва открито самочувствие, преди пак да се оставя на грижите на друг куриер.
Размотавах се три дни из Истанбул в текущото време, без да върша нищо особено. Общо взето, висях в службата на времето и играех стохастичен шахмат с Колетис и Меламед, които също бяха в почивка тогава. На четвъртия ден се метнах в скоростна капсула към Атина. Не знаех защо тръгнах натам, докато не пристигнах в града.
Чак когато се качих на Акропола, осъзнах целта си. Бродех из развалините и отпъждах продавачите на холографски картички и самозваните екскурзоводи. Изведнъж към мен се зарея рекламен глобус. Увисна на четири стъпки пред очите ми, пулсираше със зелена светлинка, която трябваше да привлече моето внимание.
— Добър ден. Надявам се, че вашият престой в Атина през двайсет и първи век е приятен. След като разгледахте тези живописни останки, не бихте ли искали да видите Партенона, какъвто е бил някога? Да видите Гърция на Сократ и Аристофан? Местният клон на службата на времето е на улица „Еолу“, точно срещу централната поща…
Половин час по-късно влязох в сградата на улица „Еолу“, представих се като куриер в почивка и се снабдих с необходимото за скок назад по линията.
Но не в Гърция на Сократ и Аристофан.
Отправих се към Гърция през обикновената 1997 година, когато Константин Пасалидис бил избран за кмет на Спарта.
Бащата на моята майка. Реших да проследя родословното си дърво.
Наконтен в мрачните, причиняващи сърбежи дрехи от края на двайсети век, натъпкал джоба си с хрускави, пъстри и отдавна никому ненужни банкноти, аз се прехвърлих шейсет години назад и се изнесох колкото може по-бързо от Атина към Спарта.
Спарта се оказа забележително грозно място.
Разбира се, съвременната Спарта не е пряк наследник на древното средище на военщината, което причинявало толкова главоболия на атиняните. Онази Спарта избледнявала постепенно и изчезнала окончателно през средновековието. Новата Спарта била създадена на старото място в началото на деветнайсети век.
Запътих се към центъра на града. Никъде по улиците нямаше терминали на главната информационна система — предположих, че по това време още не е действала тук. Нямах обаче затруднения да намеря кмета Пасилидис. Отбих се в една таверна да пийна набързо чашка узо и попитах:
— Къде мога да се видя с кмета?
Едва ли не десетина дружелюбни жители на Спарта ме придружиха до кметството.
Секретарката беше тъмнокосо момиче на двайсетина години, отличаваше се с внушителни гърди и следи от мустачки над устните. Дрехата в стил „минойски ренесанс“ беше умело измислена да отвлича мъжкото внимание от недостатъците на лицето й. Поклащайки срещу мен своите увенчани с розово месести кълба, тя попита с леко дрезгав глас: